Който плаща, той...

Борислав Борисов за "7 дни спорт"

Често се сблъсквам с аргументи, доводи и изобщо мнения, в които има твърде много противоречия, но са приемани като аксиоми. Да вземем за пример нещо, което съм убеден, че често чувате - който плаща, той поръчва музиката. Звучи логично, нали! Само че това не може да бъде вярно винаги. Не при всички положения и не навсякъде. И практиката го доказва. Може би в България искаме да си обясним защо не се противопоставяме на нещо, което не ни изнася. То е същото като прословутото „Прек-лонена глава, сабя не я сече" - осигуряваме си аргументи, за да не се занимаваме с нещо, което може да ни навреди.

 

Започвам от „Който плаща, той поръчва музиката". Със сигурност важи за местната кръчма и поредната дама, решила да се прави на певица пред изпилите по 6 ракии клиенти на заведението. Да, те могат да искат съответната музика. И щом си платят, значи е редно да я поръчат. Вероятно важи и за много компании, които са в бизнеса с услуги. Каквито и да са. След като предлагаш нещо и клиентът плаща за него, значи трябва да свършиш това, за което си получил пари. Да, това за плащането и поръчването важи в много случаи. Но не би следвало да е напълно вярно и за футбола. Там нещата са доста различни. Истинската трагедия е, че този тип мислене, а за съжаление от известно време и действие, вече е наложен в играта. Това ме вбесява най-много. Защото футболът не е чалга след 6-а ракия. Не че я отричам, всеки има право на избор, но не е футбол. Тази игра не е услуга, която се предлага на собственика, за да получи той подходяща реклама. Колкото и да е странно, това всъщност не е така.

 

Според въпросната логика за плащането и поръчването би следвало от УЕФА да забравят за въвеждането на финансов феърплей. Защото собствениците да си правят каквото искат. Само че се оказа, че това изобщо не е така. Вече са наложени някакви правила, които трябва да се спазват. Да, те не са жестоки, но все пак ги има. И в един момент арабските собственици на Манчестър Сити няма да могат да излеят колкото пари искат в клуба, за да станат шампиони. Явление като онова на Абрамович от периода 2003-2005 просто няма как да се случи повече. Дори и Пари Сен Жер-мен изпитва истински ужас, защото може да има проблем с влизането си в европейските турнири.

 

Дори и страна като Великобритания, която всячески се опитва да привлича хората с много пари, за да ги харчат там за спорт, въведе определени, може би твърде либерални, но все пак правила. Те са няколко и изглеждат простички. Но според едно от тях вече не можеш да увеличаваш бюджета си за заплати с повече от 4 милиона годишно. Което на практика означава следното. За да може Манчестър Сити да привлече Кристиано Роналдо и да му даде 300 000 паунда седмична заплата или 15 600 000 годишно, трябва да се раздели с играчи, чиито заплати са поне 11 600 000. Разделено на 52 седмици, това означава 223 хиляди паунда. Значи за да вземат примерно Роналдо, трябва да се разделят с Агуеро и още един играч. И това може да стане само ако никой не получи увеличение на заплатата си, а това трудно ще стане в такъв клуб. Знам, че това е доста абстрактен пример, но се разбира идеята. Едва ли собствениците на клуба искат някой да им брои бюджета за заплати. Но заради новия, изключително скъп договор за телевизионни права, Висшата лига се постара да направи така, че увеличението или поне по-голяма част от него, да отиде към други пера в бюджета и работата на клубовете. Примерно развитието на базите, инвестирането в школите, дори и за развитието на децата. Значи идеята е всъщност, че този, който плаща, може да поръчва само определена музика! Да има правила.

 

Установихме, че правила може да се въвеждат и да се спазват, независимо кой „поръчва музиката". Остава проблемът дали имаме интерес от подобен ред. В мен остава убеждението, че всъщност целта ни е друга. Всички тези мисли ме споходиха, когато се сетих за поредния чужденец, който идва в нашето първенство. Напоследък една от шегите, които си разменяме с колеги, е, че искаме един път да дойде футболист, когото сме го коментирали. В българските отбори пак се напълни с чужденци. Те нямат нищо общо с класата, но са удобни, за да бъдат убедени феновете, че нещо се върши.

 

Нали всичко се прави, за да влезем в някакви групи. Примерно на Лига Европа. А ако има правила, според които може да има само един ли двама чужденци в нашите клубове, това няма как да стане. Ще се нарушат плановете на собствениците, разбирай онези, дето „поръчват музиката", за успехи на техния клуб. Защото за тях е важно да са във въпросните групи, за да вземат някой лев и да закърпят бюджета. Бъдещето кучета го яли. Стигаме и до правилата. Всяка зима гледаме как се случва едно и също, после нещата се повтарят и през лятото, като в средата на сезона се установява, че българските момчета нямало къде да играят. Но нищо не се променя.

 

Задайте си един лесен въпрос. Някой интересува ли се от това българите в нашия футбол да вървят напред, да се развиват, да стават по-добри. Очевидно не. Защото дори и Бербатов трябваше да мине през друг клуб, докато отиде в Англия. Вече никой не взима от България футболист в авторитетни клубове. Това е доказателство за доверието към нашето първенство. Не че това учудва, като се сетим за сигналите, свързани с контролни мачове на наши състави.

 

Замислете се защо черното тото е толкова сериозна тема у нас. Защото нищо не е нормално за футболистите. Представете си, че някой от тях има добър трудов договор, получава достатъчно пари, че да храни семейството си и да е убеден, че след приключване на кариерата си ще може да продължи да живее нормално. Дали ще си лепне петно на „уредил мач"? Едва ли. Ако условията са нормални, е трудно да примамиш някого да наруши закона, защото това може да му струва бъдещето.

 

И в крайна сметка стигаме до нещо много важно - черното тото е добре дошло у нас. То е задължително да съществува, защото иначе няма да има футбол. Собствениците нямат желание да се преборят с него, защото понякога го ползват. Играчите нямат полза то да изчезне, защото също се облажват от него. Кой много - кой малко. Ръководещите футбола у нас нямат достатъчно желание да се занимават с този въпрос, защото те никога нищо не са чули и разбрали. И нищо не се случва.

 

Но всичко започва от това, че „който плаща, той поръчва музиката". С това се оправдава всичко. Нататък всичко е лесно. Собственикът плаща заплати, ще го прави както иска. Футболистите играят, ще го правят както искат. Футболният съюз ръководи играта, ще го прави както иска. Едва когато стане ясно, че това с плащането и поръчването работи предимно в кръчмите, може да има и някаква оправия в нашия футбол, та поне около уредени мачове да не ни закачат.