Четири дни, които събудиха Левски

Какво нещо е футболът! Ако бе­ше останал в Ло­комотив Пловдив с Емил Велев-Кокала, тази сутрин Николай Митов щеше да се събуди като изпаднал с Локомотив София. А той отиде в Левски и се събуди като шампион!

 

В близките дни ще се изпишат много неща за неузаконената все още двайсет и седма шампионска титла на Левски. Но истината е, че един треньор събуди Синята България и донесе четири луди дни, които осмислиха сезона.

 

Някой предполагал ли е, че след Сараево и другите му там загуби и облачни дни ще се стигне до такъв финал на футболната година? Че­тири дни, които върнаха футбола на феновете на Левски. Четири дни, в началото на които те си припомниха, че са привърженици на клуб, който не може да се опи­ше с думи и въпреки че загубиха фи­нала за купата, си легнаха с макси­мален адреналин. В спорта има и загуби. А Левски е орисан да губи красиво и това е част от харизмата на този клуб.

Четири дни, в края на които те си припомниха, че са привържени­ци на клуб, който е орисан да пече­ли красиво. В много от паметните си моменти в историята Левски не просто е побеждавал, а го е пра­вил така, че да накара феновете си да полудеят от кеф.

 

Ето това е футболът! Няма зна­чение дали Жоао Силва е вкарал в последната минута срещу ЦСКА, или е пропуснал пак в последната минута срещу Берое, важното е, че тези емоционални мигове ще на­карат всички левскари да помнят дълго края на този сезон.

 

Болката е временна. Може да трае минута или час, ден или дори година, но накрая ще отмине и не­що друго ще заеме мястото й. А това нещо е сладкото усещане, че ти е готино заради това, че тво­ят любим отбор те е изкарал из­вън кожата ти.

 

Пролет 2013 ще остане като запазена марка за историята на клуба не заради това, че Левски ще стане шампион след четири години пауза. Усещането да се носиш по течението и накрая така да те завърти футболът, че да не се опомниш, не може да се опише с две думи. Вероятно всеки от хи­лядите онзи ден на „Герена" по свой си начин е реагирал на гола в последната минута. Три-четири хиляди от тях преди няколко дни бяха в Ловеч. Там през няколко ми­нути емоциите бяха на другия по­люс, повеждат ти, изравняваш, пак ти водят, гонят ти човек, из­равняваш, аха да обърнеш, после те натискат, накрая твоят човек изпуска в последната минута преди дузпите. Прм КОИТО умираш прав!

 

Още не си освежил главата си от финала за купата и сервитьорът ти поднася финал за първенството. Преди мача звъниш на обичайната си футболна компания, пълните стадиона, а там всичко едно тако­ва синьо, чак не можеш да повяр­ваш. Във въздуха се усеща, че това е необикновен ден. Твоите са готови да побъркат съперника. Заради теб! Готови са, но не могат. Не мо­гат, защото не са научени. Истина­та те пробожда, но сега не е мо­мент, в който ще правиш тежки анализи - защо Нуно Пинто е гола вода в защитна фаза и защо сънарод­никът му Кристовао Рамос за 22 ми­нути играе 3 пъти с ръка. Нито пък ти пука за това, че някакви скъпоплатени чужденци като Прохазка и Ели ги няма да терена. Там няма и юноши, които трябваше да бъдат налагани.

 

Това са подробности към синия пейзаж. Денят не бе обикновен и свърши необикновено. За Левски всъ­щност вече отбелязването на гол накрая е нещо обичайно. Но това нямаше да е сладко, ако преди това Лудогорец не бяха пропуснали някол­ко пъти сами срещу вратаря. Няма­ше да е същото, ако голът бе вка­ран от някой друг, а не от човека, който доскоро бе временно отстранен от отбора от тогавашния намръщен треньор.

 

Идваме си на думата и се връща­ме към сегашния ненамръщен тре­ньор. Всичко, което споменахме до­сега, нямаше да се случи без актив­ното съдействие на Николай Митов. Последният месец и особено миналата седмица бе шоу, което бе режисирано именно от него, като той бе и сценарист. Николай Митов не направи чудеса, но и нямаше как да ги направи за толкова малък период от време. Той извърши не­що много важно - премахна начуме­рените физиономии около себе си и зарази околните със своята детска усмивчица. Свежото настроение бе онова, което липсваше. Не само Митов, не футболистите, не шефове­те, цялата Синя България се нуждае­ха от изтръгване на намръщените физиономии и негативните емоции. Два-три лафа и непрестанна демон­страция на увереност в собствени­те сили се оказаха достатъчни хо­дове, за да се случи това, което стана. За четири дни привържени­ците на Левски отново обикнаха отбора си до максимална степен.

 

Загубиха финала, но напълниха „Герена" и накрая изтрещяха от кеф. Двайсет и седем се оказа добро чи­сло. Което също е подробност, за­щото, както вече споменахме, Лев­ски е по-особен отбор, чиито привърженици не обичат да броят трофеи и дa napagupam с тях. Те просто ги отбелязват и продължават напред. Сигурно скоро няма да видят хубав футбол, но е важно, че те вече жи­веят на пълни обороти. Ясно е, че всеки си има своята житейска фило­софия и разбирания за нещата нао­коло. Но без обичта към любимия отбор не е същото. Когато тази празнина е запълнена, вече е съвсем различно и наоколо е някак си пове­че синьо.

 

Накрая всички видяхме сълзи. Пу­снаха ги и тези на терена, и тези на пейката, и тези на трибуните. Преди няколко дни те плакаха зара­зи загубения финал. Сега плакаха за­ради спечеленото първенство. В тази игра важното е да плачеш. Вчера губиш, днес побеждаваш, важ­но е да си на стадиона и да си част от играта, да продължиш да живе­еш с футбола. Стой си там и под­крепяй любимия си отбор. Отсъ­ствието ти от стадиона не е ре­шение на проблема. Когато има пу­блика, има футбол, който произвеж­да сълзи. Останалото е живуркане. Левски доказа, че не живурка, а жи­вее. Слаб или силен, Левски си е Лев­ски! Вълнуващ, непредсказуем, потъ­ващ избухващ но Левски!

Желю Станков, "Тема Спорт"