Батков и Томов - две страни на една и съща монета

Левски и ЦСКА са най-големите антаго­нисти в българския футбол, но хората, които днес ги ръково­дят, съвсем не са тол­кова различни. Нещо повече - нищо не би се променило, ако двамата чудодейно си разменят пози­циите. Толкова много са приликите, че никой дори не би и забелязал.

 

И Тодор Батков, и Сашо Томов про­изтичат от едно и също котило. Представите им за живота са форми­рани от една централа, намираща се на улица „Позитано". Това, че единият е прилепнал към синия футболен по­люс, а другият кьм червения, е по-ско­ро вследствие на прагматични обсто­ятелства, а не на емоционално реше­ние. Томов естествено е облекчен, за­щото в ЦСКА се чувства у дома си, но и Батков през годините овладя фразе­ологията на синьото пространство. И независимо от номенклатурната си закалка, въобще не се притеснява да прибягва до изрази, които по време­то, когато беше типична комсомолс­ка креатура, бяха с дисидентски от­тенък.

И Томов, и Батков са изпечени манипулатори. Жонглират свободно с думите с пъл­ната убеденост, че това им дава ре­шително предимство пред поставе­ния под тях плебс. Убедени са, че с леко­та могат да изкарат черното бяло, без това да бъде оспорено от масата хо­ра, която ги слуша. Умеят да сугестират аудиторията, така че накрая да остане убеждението, че без тях Левски и ЦСКА дори няма да съществуват.

 

Не може да се отрече, че са получили най-добрата школовка. Тяхната люби­ма партия 45 години убеждаваше хора­та, че живеят в рая, а всъщност ги бе приковала към ада на собствената им нищета. Те гледат на себе си като ро­дени водачи. Там, откъдето идват, са овладели до съвършенство изкуство­то да говориш много и да не казваш ни­що. Колко многочасови доклади са изслу­шали на различните партийни форуми. И трябва да им се признае, че са били добри ученици. Демагогията им е ста­нала втора природа!

 

Томов и Батков принадлежат към групата на втория, обслужващия еше­лон на партията. Ако не бяха настъпи­ли промените през 1989 година, двама­та щяха да вървят нагоре по партий­ната пъртина, докъдето им позволят. Излизайки от схемата, с придобития потенциал на изпечени манипулатори хоризонтът пред тях става необятен. Но без покровителството на майката закрилница и двамата са минали през трудни периоди. Партийната закалка обаче винаги ги е държала на повърхно­стта.

 

Сашо Томов има далеч по-голям опит в партийното строителство. В едни далечни времена той беше един от най-важните хора в държавата, но свръхамбицията му го подведе и това го превърна в политически аутсайдер. Преценката му за бъдещето се оказа неточна, партията, която той се опи­та да промени, се оказа достатъчно резистентна към всякакви външни и вътрешни врагове. И се наложи да сме­ни попрището, защото човек с толко­ва широк хоризонт на възможностите трудно би се примирил с анонимно съ­ществуване. Моментът дойде през 2007 година, когато могъщият Васил Божков реши, че животът му ще бъде по-приятен без ангажиментите към ве­ликия армейски клуб. И Томов се възполз­ва от шанса.

 

Историята с Батков е много по-лю­бопитна. 1989 година го заварва твър­де далеч от централната власт, тряб­ват му поне още 5 години, за да се по­катери по неумолимата партийна стълбица. Промените обаче не се ин­тересуват от неговите лични копне­жии амбиции. Място за сантименти няма, партията е в режим на оцеляване и не може да се погрижи за разни комсомолчета като него. И той трябва да намери приложение за наученото в но­вата ситуация. Безмерната амбиция му предоставя този шанс едва в края на миналия век, когато става част от футболен клуб Левски в позицията на адвокат на бизнесмена Михаил Чорни. Пет години по-късно Батков придобива мажоритарния пакет в една странна на пръв поглед сделка. Днес е популярен поне колкото партийния лидер Станишев благодарение на социалния ста­тут на футболния клуб, който прите­жава.

 

Двамата ръководят партийно-идеологически. И Томов, и Батков щяха да са идеал­ни ръководители, само че ако средата беше друга. Не, че и сега не се справят, но определено в условията на пазарна икономика е много по- сложно отколко­то на техните предшественици. На края на месеца определен брой хора ги питат кога ще вземаме заплати, а из­карването на пари не се учи в партий­ните школи. Тук вече се налага висш пи­лотаж, защото и двата клуба са като продънени бурета. Отгоре влиза твър­де малко, а отдолу течът е пълново­ден. Тежка ситуация, която изисква извънредни умения.

 

Този подход обаче няма как да не во­ди и до трудни моменти. Такива, в ко­ито оцеляването е поставено на кар­та. Когато не си научен да харчиш толкова, колкото си спечелил, възникват и сериозни усложнения. Но това е всичко, което могат да предложат хора като Батков и Томов на Левски и ЦСКА. Дру­гото противоречи на собствения им интерес.

 

Те не могат да превърнат отбори­те в работещи икономически предпри­ятия, а дори и този шанс да им изпадне от небето, както стана с Батков през 2006 година, не знаят и как да се възползват. А и не искат! За тях Левски и ЦСКА са само две велики обществени институции, а те двамата са горе на върха на пирамидата. Бидейки в тази роля, те консумират всички активи от реализацията си. Всеки ден са в меди­ите, всяка тяхна дума се повтаря мно­гократно. Те са сред най-важните чле­нове на обществото. Получили са то­ва, което партията можеше и да не им даде. Няма как да не са щастливи и до­волни.

 

Скандалното е, че Левски и ЦСКА ня­мат никакви шансове за развитие като модерни клубове при тези методи на управление. Огромна издръжка, никакъв резултат! Не случайно в Разград неща­та вървят по-добре при съвсем друг модел. Така става в Ловеч и в Пловдив. Могат да тръгнат дори в Бургас и във Варна. В ЦСКА и Левски никога! С идео­логическа фразеология модерен футбол няма как да се направи. Не, че Батков и Томов не са умни и интелигентни, прос­то интересите им се разминават с те­зи на техните два клуба. Двата големи отбора на България са в ролята на об­речени на вегетация.