"Най-лошият мъж на планетата", "Железният Майк", "Малкият бик". Това са само част от гръмките определения за Майк Тайсън. Големият шампион свали окончателно ръкавиците през 2005 г., а в последните години слуховете отново го връщат на ринга. Самият Тайсън обаче бяга от стария си образ и не иска да има нищо общо с него. Какво ли мисли човек, който от върха падна на метри под земята? Майк Тайсън може да каже най-добре.
- Преди 20 години вие бяхте един от най-известните хора по света. Имате ли план да си върнете това място?
- Първият етап от живота ми бе куп егоизъм. Правех подаръци за собственото си его, а хората не заслужаваха да се държа така. Сега съм на 44 г. и осъзнавам, че целият ми живот е шибан провал. "Най-великият мъж на планетата"? Не бях дори и наполовина този мъж, за когото се мислех. Така че, ако имам някакъв план, то той е да се откажа от нарцисизма си и да помагам на хора, които го заслужават. Защото мисля, че съм свиня. Имам способността да се изправя пред огледалото и да кажа: "Ти си прасе. Ти си едно шибано лайно."
- Звучи болезнено...
- Не, въобще не е така. Обективно погледното, съм си прасе. Затова ми е трудно да слушам как хората ме хвалят и ми предлагат своята любов. Чувствам се мръсен. Всички тези хора искат да ме прегърнат, а аз си мисля: "Махнете си ръцете от мен." Не че са лоши, просто усещам, че са направили нещо лошо. Мия ръцете си всеки път, преди да докосна собствените си деца. А след като загубих 4-годишната си дъщеря? (Дъщеря му Ескъдъс почина, след като се оплете във въже на домашен тренажор през май 2009 г. - б.а.) Тогава осъзнах, че трябва да помагам на хората. Имах нужда от това. Трябваше най-накрая да направя нещо, да предложа нещо на хората.
- Можете ли да помогнете на хора, които също като вас са загубили дете?
- Тук чувствата ми са смесени. Понякога си мисля, че съм загубил вярата си. Мисля си, че други хора трябва да са мъртви, а тя все още да бъде до мен. И тогава усещам, че трябва да се стегна, да отида на работа и да променя нещо. Да бъда просто мъж, не мъжът, и да изляза. Трябваше да го направя за дъщеря ми. А след това... каква ирония: организирах пищно погребение, парите за доктори бяха астрономически. Всичко излезе около $ 200 000. А аз нямах и цент на мое име. Всичко бе платено от дарения. Тогава разбрах, че не заслужавам нищо.
- Как са парите сега?
- Не знам. Мисля, че всичко е наред. Живея в хубава къща, в добър квартал, но това няма значение. Животът ми е различен. Понякога дори не мога да се позная. Върнах се в родното си място Браунсвил (гето в Бруклин, Ню Йорк - б.а.), за да снимаме риалити шоу за състезания с гълъби. Старият ми квартал няма нищо общо с това, което беше преди години. Вече има камери за улично наблюдение, сгради, струващи поне 1 милион долара. Нищо от детството ми не е запазено. Виждам бяла жена и си мисля: "Ако бях дете, тя трябваше да бъде ограбена, изнасилена и да лежи полумъртва на паважа." Всичко се променя и понякога се чудя кой съм, къде е моето наследство.
- Казахте, че снимате шоу за състезания с гълъби. Първият ви бой в живота е точно с дете, което е наранило ваш гълъб.
- Казваше се Гари Флауърс. Взе една от птиците ми и... Беше задник.
- Тогава ли разбрахте, че сте боец?
- Тогава разбрах, че обичам аплодисменти. Всички викаха за мен, аплодираха. Беше хубаво да победя, да му нанеса повече удари и да слушам как се радват. Живях от аплодисменти толкова години, но сега вече не мога. Не ми харесва, не искам да живея така. Ще се опитам да се издигна.
- Да се издигнете до какво?
- Не знам. Знам само, че не трябва да съм тук. Трябва да съм в затвора за убийство. Да съм мъртъв, да имам СПИН или нещо такова.
- Вярвали ли сте, че ще доживеете до 40 г.?
Никога не съм мислил, че ще стигна до 25. Не знам за какво издигане говорят в дзен глупостите. Но огънят още е в сърцето ми и гори. Хората трябва да се обичат, да се отнасят по-добре един с друг. Но не ме разбирайте грешно, не съм станал пацифист. Още се ядосвам и още крещя. Говоря за скромност, но не съм скромен. И без това, ако кажеш "Аз съм скромен", сам си противоречиш. Но поне се опитвам да се сдържам.
- Използвали ли сте лекарства?
- Да. Сигурно съм най-лекуваният боксьор в историята. Но имаше случаи, когато трябваше да ми дават нещо, а аз просто пушех трева. "E, какво е една травма, ще ми мине." Тук пак говорим за его.
- Всичките ви опоненти изглеждаха уплашени, когато ви видят на ринга. Беше като магия.
- Няма съмнение. Сплашването е важно в изкуството на войната. А и е напълно законно. Трябва да се използва.
- Но как го правехте? Всички тези момчета също са се учили да плашат съперниците си.
- Просто трябваше да вярвам в това.
- В кое?
- Че трябва да убия този мъж. Трябва да го повярваш толкова силно, че да му вмениш чувството на жертва. Тогава всичко се получава.
- Но така трябва да е с всеки боксьор.
- Всеки, но не като мен. Повярвайте ми, аз не съм като останалите. Изучих всички боксьори в дома на мениджъра ми в Кетскил. Той имаше филми с всички велики боксьори, гледах ги по цели нощи. Всички бяха толкова зли. Джейк Ламота, Хенри Армстронг, Кармен Басилио, Шугър Рей... Боже, колко злобен беше той. Но Джак Демпси беше над всички. Всички правеха така, че опонентите им да чувстват как ще наблюдават собственото си убийство. Шугър Рей беше страшен. А Джак Демпси излизаше на ринга с цел да осакати съперника си. Той не те искаше мъртъв, искаше да страдаш. Целта му беше да разбие очните ти кухини, да строши скулите и брадичката ти. Това научих от него. И мисля, че го научих добре.
- А какво научихте от Мохамед Али?
- Подлостта. Той беше най-подлият, най-гадният боксьор за всички времена. Той излиза срещу Форман - човека с най-силните удари, излиза срещу Фрейзър - друг як бияч. Али ядеше бой, получаваше много удари, но винаги знаеше кога му е дошло времето и нанасяше решаващия удар. Виждаш го как размахва юмруци и крещи: "Не ме е страх от теб, педал такъв. Ти си нещастник. Аз съм Бог и ти трябва да ми се кланяш. Аз съм най-великият. А ти си малко момченце." Никой не говореше като Али.
- Ако боксът е изкуството на яростта и терора...
- Няма ярост и терор в бокса. Ако ги има, някой брои до 10 над теб.
- Но ако...
- Няма ако. Осем, девет, десет.
- Какво е дисциплината?
- Дисциплина е да правиш това, което мразиш, но все пак да продължаваш, все едно го обичаш.
- И как успявахте?
- С дисциплина (усмихва се).
- Може ли Майк Тайсън да бъде дисциплиниран извън ринга?
- Опитвам се, но е много трудно. Обичам да живея на ръба.
- Защо според вас загубихте двубоя си с Бъстър Дъглас през 1990?
- Спря да ми пука. Всички тези заглавия. Не ми пукаше за бокса. Свалих Дъглас на земята, той стана и ме повали. Тогава нямах живец в мен. Нито когато аз го пратих в нокдаун, нито когато той ме удари. Той просто стана, беше силен. Никой друг не успя да стане.
- А за известния ви двубой с Холифийлд?
- Тогава въобще не ми пукаше. Сгреших много. Не трябваше да бъда на този ринг. Не ставаше въпрос за бокс. Исках просто да го осакатя. Тъкмо бях излязъл от затвора и трябваше да защитавам два шампионски пояса. Не ми пукаше за тях, бях приключил. Някакъв писател ме прати в затвора за 3 години. След това ме пускат срещу слабак, печеля два пояса. А след това излизам срещу него. Абсурд.
- Какво си мислехте, когато му откъснахте ухото?
- Не мислех. Не бях тренирал за този мач. Бях на наркотици и се мислех за бог. Трябваше да съм вкъщи при семейството и децата си.
- Какво стои зад татуировката ви с лика на Мао Дзедун?
- Прочетох книгата му, докато бях в затвора. Бях в една дупка. Наказваха ме, като ме пращаха в стая без тоалетна и без легло. Тогава четях книгата на Мао и се занимавах с глупостите в затвора. Нещото, което остана в спомените ми от неговите фрази, беше: "Без разследване, без право да говориш." Тоест, ако не си се вгледал дълбоко, просто млъкни.
- А тази на Че Гевара?
- Знаете ли, физически той е бил като жена. Просто женчо. Той не може да срита нито един задник. Но упоритостта му, харизмата. Просто си мислиш: "Какъв е бил този човек?" Той е бил доктор. И женчо. И след това става убиец? Революционер. Но го предават. Хващат го натясно. И когато някакъв се появява да го застреля... Този човек е уважавал Че Гевара, чудил се е дали да го гръмне. А Че казва: "Ще ме убиеш ли? Хайде, застреляй ме, женчо такъв."
- Какво си мислите, когато се събудите? Бог или уличен боклук?
- (Смее се) Това съм аз. Бог или гамен.
- Така ли искате да отидете в гроба?
- Надявам се - не. Искам да умра с респект.
- Преди 20 години вие бяхте един от най-известните хора по света. Имате ли план да си върнете това място?
- Първият етап от живота ми бе куп егоизъм. Правех подаръци за собственото си его, а хората не заслужаваха да се държа така. Сега съм на 44 г. и осъзнавам, че целият ми живот е шибан провал. "Най-великият мъж на планетата"? Не бях дори и наполовина този мъж, за когото се мислех. Така че, ако имам някакъв план, то той е да се откажа от нарцисизма си и да помагам на хора, които го заслужават. Защото мисля, че съм свиня. Имам способността да се изправя пред огледалото и да кажа: "Ти си прасе. Ти си едно шибано лайно."
- Звучи болезнено...
- Не, въобще не е така. Обективно погледното, съм си прасе. Затова ми е трудно да слушам как хората ме хвалят и ми предлагат своята любов. Чувствам се мръсен. Всички тези хора искат да ме прегърнат, а аз си мисля: "Махнете си ръцете от мен." Не че са лоши, просто усещам, че са направили нещо лошо. Мия ръцете си всеки път, преди да докосна собствените си деца. А след като загубих 4-годишната си дъщеря? (Дъщеря му Ескъдъс почина, след като се оплете във въже на домашен тренажор през май 2009 г. - б.а.) Тогава осъзнах, че трябва да помагам на хората. Имах нужда от това. Трябваше най-накрая да направя нещо, да предложа нещо на хората.
- Можете ли да помогнете на хора, които също като вас са загубили дете?
- Тук чувствата ми са смесени. Понякога си мисля, че съм загубил вярата си. Мисля си, че други хора трябва да са мъртви, а тя все още да бъде до мен. И тогава усещам, че трябва да се стегна, да отида на работа и да променя нещо. Да бъда просто мъж, не мъжът, и да изляза. Трябваше да го направя за дъщеря ми. А след това... каква ирония: организирах пищно погребение, парите за доктори бяха астрономически. Всичко излезе около $ 200 000. А аз нямах и цент на мое име. Всичко бе платено от дарения. Тогава разбрах, че не заслужавам нищо.
- Как са парите сега?
- Не знам. Мисля, че всичко е наред. Живея в хубава къща, в добър квартал, но това няма значение. Животът ми е различен. Понякога дори не мога да се позная. Върнах се в родното си място Браунсвил (гето в Бруклин, Ню Йорк - б.а.), за да снимаме риалити шоу за състезания с гълъби. Старият ми квартал няма нищо общо с това, което беше преди години. Вече има камери за улично наблюдение, сгради, струващи поне 1 милион долара. Нищо от детството ми не е запазено. Виждам бяла жена и си мисля: "Ако бях дете, тя трябваше да бъде ограбена, изнасилена и да лежи полумъртва на паважа." Всичко се променя и понякога се чудя кой съм, къде е моето наследство.
- Казахте, че снимате шоу за състезания с гълъби. Първият ви бой в живота е точно с дете, което е наранило ваш гълъб.
- Казваше се Гари Флауърс. Взе една от птиците ми и... Беше задник.
- Тогава ли разбрахте, че сте боец?
- Тогава разбрах, че обичам аплодисменти. Всички викаха за мен, аплодираха. Беше хубаво да победя, да му нанеса повече удари и да слушам как се радват. Живях от аплодисменти толкова години, но сега вече не мога. Не ми харесва, не искам да живея така. Ще се опитам да се издигна.
- Да се издигнете до какво?
- Не знам. Знам само, че не трябва да съм тук. Трябва да съм в затвора за убийство. Да съм мъртъв, да имам СПИН или нещо такова.
- Вярвали ли сте, че ще доживеете до 40 г.?
Никога не съм мислил, че ще стигна до 25. Не знам за какво издигане говорят в дзен глупостите. Но огънят още е в сърцето ми и гори. Хората трябва да се обичат, да се отнасят по-добре един с друг. Но не ме разбирайте грешно, не съм станал пацифист. Още се ядосвам и още крещя. Говоря за скромност, но не съм скромен. И без това, ако кажеш "Аз съм скромен", сам си противоречиш. Но поне се опитвам да се сдържам.
- Използвали ли сте лекарства?
- Да. Сигурно съм най-лекуваният боксьор в историята. Но имаше случаи, когато трябваше да ми дават нещо, а аз просто пушех трева. "E, какво е една травма, ще ми мине." Тук пак говорим за его.
- Всичките ви опоненти изглеждаха уплашени, когато ви видят на ринга. Беше като магия.
- Няма съмнение. Сплашването е важно в изкуството на войната. А и е напълно законно. Трябва да се използва.
- Но как го правехте? Всички тези момчета също са се учили да плашат съперниците си.
- Просто трябваше да вярвам в това.
- В кое?
- Че трябва да убия този мъж. Трябва да го повярваш толкова силно, че да му вмениш чувството на жертва. Тогава всичко се получава.
- Но така трябва да е с всеки боксьор.
- Всеки, но не като мен. Повярвайте ми, аз не съм като останалите. Изучих всички боксьори в дома на мениджъра ми в Кетскил. Той имаше филми с всички велики боксьори, гледах ги по цели нощи. Всички бяха толкова зли. Джейк Ламота, Хенри Армстронг, Кармен Басилио, Шугър Рей... Боже, колко злобен беше той. Но Джак Демпси беше над всички. Всички правеха така, че опонентите им да чувстват как ще наблюдават собственото си убийство. Шугър Рей беше страшен. А Джак Демпси излизаше на ринга с цел да осакати съперника си. Той не те искаше мъртъв, искаше да страдаш. Целта му беше да разбие очните ти кухини, да строши скулите и брадичката ти. Това научих от него. И мисля, че го научих добре.
- А какво научихте от Мохамед Али?
- Подлостта. Той беше най-подлият, най-гадният боксьор за всички времена. Той излиза срещу Форман - човека с най-силните удари, излиза срещу Фрейзър - друг як бияч. Али ядеше бой, получаваше много удари, но винаги знаеше кога му е дошло времето и нанасяше решаващия удар. Виждаш го как размахва юмруци и крещи: "Не ме е страх от теб, педал такъв. Ти си нещастник. Аз съм Бог и ти трябва да ми се кланяш. Аз съм най-великият. А ти си малко момченце." Никой не говореше като Али.
- Ако боксът е изкуството на яростта и терора...
- Няма ярост и терор в бокса. Ако ги има, някой брои до 10 над теб.
- Но ако...
- Няма ако. Осем, девет, десет.
- Какво е дисциплината?
- Дисциплина е да правиш това, което мразиш, но все пак да продължаваш, все едно го обичаш.
- И как успявахте?
- С дисциплина (усмихва се).
- Може ли Майк Тайсън да бъде дисциплиниран извън ринга?
- Опитвам се, но е много трудно. Обичам да живея на ръба.
- Защо според вас загубихте двубоя си с Бъстър Дъглас през 1990?
- Спря да ми пука. Всички тези заглавия. Не ми пукаше за бокса. Свалих Дъглас на земята, той стана и ме повали. Тогава нямах живец в мен. Нито когато аз го пратих в нокдаун, нито когато той ме удари. Той просто стана, беше силен. Никой друг не успя да стане.
- А за известния ви двубой с Холифийлд?
- Тогава въобще не ми пукаше. Сгреших много. Не трябваше да бъда на този ринг. Не ставаше въпрос за бокс. Исках просто да го осакатя. Тъкмо бях излязъл от затвора и трябваше да защитавам два шампионски пояса. Не ми пукаше за тях, бях приключил. Някакъв писател ме прати в затвора за 3 години. След това ме пускат срещу слабак, печеля два пояса. А след това излизам срещу него. Абсурд.
- Какво си мислехте, когато му откъснахте ухото?
- Не мислех. Не бях тренирал за този мач. Бях на наркотици и се мислех за бог. Трябваше да съм вкъщи при семейството и децата си.
- Какво стои зад татуировката ви с лика на Мао Дзедун?
- Прочетох книгата му, докато бях в затвора. Бях в една дупка. Наказваха ме, като ме пращаха в стая без тоалетна и без легло. Тогава четях книгата на Мао и се занимавах с глупостите в затвора. Нещото, което остана в спомените ми от неговите фрази, беше: "Без разследване, без право да говориш." Тоест, ако не си се вгледал дълбоко, просто млъкни.
- А тази на Че Гевара?
- Знаете ли, физически той е бил като жена. Просто женчо. Той не може да срита нито един задник. Но упоритостта му, харизмата. Просто си мислиш: "Какъв е бил този човек?" Той е бил доктор. И женчо. И след това става убиец? Революционер. Но го предават. Хващат го натясно. И когато някакъв се появява да го застреля... Този човек е уважавал Че Гевара, чудил се е дали да го гръмне. А Че казва: "Ще ме убиеш ли? Хайде, застреляй ме, женчо такъв."
- Какво си мислите, когато се събудите? Бог или уличен боклук?
- (Смее се) Това съм аз. Бог или гамен.
- Така ли искате да отидете в гроба?
- Надявам се - не. Искам да умра с респект.
