- Не мога да кажа, че обичам риска. По-скоро го ненавиждам - откровен е Урубко.
- Твърде често съм се сблъсквал с него и съм свикнал да го избягвам по всякакъв начин... Или да се старая да го избягвам. Макар че не винаги се получава. Обективната реалност на неизбежното е един от най-неприятните рискове - тогава, когато от тебе почти нищо не зависи. Към нея отнасям ледопадите, лавините, лошото време, кислородния глад, болестите, реакциите на партньора. При всичките усилия за избягването им тези фактори продължават да влияят върху безопасността на алпийските маршрути. Струва ми се, че в планините няма случайности макар че никому не е дадено да предвижда криволичещият път на провидението. И ако си се захванал с тази опасна работа - алпинизма, трябва да се съобразяваш с този факт. Прекалено много фактори определят сложните изкачвания над 6000 м. Друго е, когато факторът риск е пряко свързан с твоите личностни качества - издръжливост и спортно майсторство. Затова сложните маршрути винаги ще си остават еталон за майсторство. И изкачванията на Асан (Памиро-Алай) и Серо Tope (Патагония) винаги ще бъдат привлекателни с това, че хората никога няма да бъдат сигурни в успеха. До върха никой не знае ще му стигнат ли сили, подготовка и нерви. Задълбочавайки се във философията, винаги се стига до въпроса за смисъла на алпийските изкачвания. Защо хората се катерят по планините? Аз не мога да дам отговор на този въпрос. И нямам никакви претенции. Този въпрос се решава от всеки - лично.
Разсъждавайки логически, алпинизмът е стремеж на човека нагоре, към върха. Следователно, колкото по-високо се изкачва при еднакви останали условия, толкова повече се приближава до понятието алпинизъм. Колкото по-висока е една планина, толкова по-трудно се стига до върха й. Първо, разстоянието е много по-голямо. Едно е да се изкачиш от 1500 на 3000 м, съвсем друго - от 6000 до 8848 м. Освен това най-напред трябва да стигнеш до 6000 м. А кислородът непрекъснато намалява. Обичате ли да дишате? Мнозина дори не забелязват това щастие. А когато на 7000 м твоето тяло получава само една глътка въздух вместо полагащите се от природата три глътки, то отказва да работи. А на 8000 м кислородът намалява още повече. Хайде сега тръгнете по отвесна или надвесена скала. И с пълна раница, ако изкачването е в алпийски стил. Това са допълнителните опасности, които присъстват във височинно-техническите изкачвания. И те не могат да бъдат избегнати.
Мнозина от клиентите на комерсиалните експедиции,които сега обсаждат Еверест, използват кислород. Това автоматично "сваля" човек на височина 4000-5000 метра. И при това положение да казваш, че си изкачил най-високата точка на планетата, е най-малкото странно. Това не е спорт. Не е алпинизъм с неговата висока степен на риск. Клиентът на комерсиална експедиция не рискува практически нищо - само това, че не навреме може да му свърши кислородът. И това дава повод за безкритично отношение към алпийските изкачвания. Когато всички, затворени в тесния кръг на псевдоспециалистите, лъжат себе си и останалите. И започва играта, която трябва да повдигне прага за самооценка на някои хора. Кислород, шерпи, въжени парапети... Това е действителността. Но за щастие на Еверест аз самият трябваше да опъвам въжета, да се изкачвам без кислород, само в компанията на Симоне Моро, с който сами мъкнехме целия си багаж. И работата не беше в прословутата ни бедност. Просто аз съм свикнал да се смятам за спортист и да рискувам успеха, но не нарушавам принципите си.
Експедиция на хималайски или каракорумски гигант струва луди пари. А алпинистите, които са бедни като църковни мишки, могат да разчитат само на средства от богати спонсори. И тези пари се получават ужасно трудно. За оправдаване на спонсорските пари е необходим успех. Ако го постигнеш, имаш шанс да получиш пари за нов осемхилядник. Поради това всеки нормален човек ще предпочете класическия път, отколкото изкачването по труден технически маршрут.
Преди време Дмитрий Павленко, един от най-силните руски алпинисти, направи много точно разграничение между спортните и политическите изкачвания. Но подобна ситуация се наблюдава не само в Русия, но и в други страни. Когато политическият резултат се представя на непосветените като велико спортно постижение. Само при условие, че класическите маршрути се преминават скоростно, когато целта не е само простото дотътряне до върха, а стягането до него по-бързо от най-бързите предшественици, само тогава може да се говори за спорт. Тук основната цел е да си първи, а в това е основният смисъл на спорта. На височина има тенденция към опростяване на всичко. Светлината и сянката, времето, смисълът на всяко движение - всичко става по-ярко, по-контрастно, по-лаконично. Същото се случва и с човека. Да запазиш всичко това, което ти е дала не природата, а културата, е далеч по-трудно отколкото долу, в подножието.
Понякога хората се превръщат в животни и това също увеличава степента на риска... Да останеш човек става много трудно. Може би това е най-страшната опасност в алпинизма. Как Анатолий Букреев успя да се притече на помощ на загиващите хора в нощта на трагедията на Еверест през 1996 г.? И как се скри в палатката си в отговор на вопъла за помощ Джон Кракауър? Единият остана верен на другарството и на чувството за съпричастност, а другият каза: "I am not a guide" ("Аз не съм гид").
Често обаче човек престава да се грижи за собствената си сигурност. Вероятно, това е твърде специфично качество на човешката природа, сродно с поведението по време на война. Тръгваш нагоре, правиш това, което трябва и после, когато се обърнеш назад, установяваш, че при друго състояние на духа не би направил и крачка напред. И не можеш да си обясниш защо си постъпил точно така. От какво е предизвикано това ми е трудно да кажа. Очевидно, роля играят и кислородният глад, и адреналинът в кръвта, и прословутото опиянение от върха. Всичко е много индивидуално. И това също крие риск. Човек започва да действа като берсерк (б.р. митологичен воин, посветил се на германо-скандинавския бог Один) или като самурай. Друго сравнение не ми идва наум. Той напълно контролира ситуацията, по силите му е да се справи с най-големите трудности, но в същото време е невероятно уязвим. На 6-, 7- и 8-хилядниците опасността се увеличава неимоверно. Там сигурността зависи от автоматизма на действията и реакциите и от вътрешната убеденост, че ще останеш жив и в най-неблагоприятната ситуация и при най-лошото стечение на обстоятелствата. Но и тогава рискът остава. Той не изчезва заради твоето майсторство. Ще го има винаги и не може да се направи нищо.
Никога няма да се съглася с човек, който твърди, че над 6000 м ходят тези, които нищо не са постигнали в техниката на катерене. Моето мнение е, че кралската позиция в алпинизма принадлежи на височинно-техническите изкачвания. А за "предимствата" на скалните или на височинните изкачвания разсъждават само тези, които не могат да приемат риска за себе си. За пример ще приведа мисълта, че нито един обикновен техничар или височинник никога няма да повторят маршрутите на Иежи Кукучка или Райнхолд Меснер по стените на осемхилядниците. Просто това е друго измерение. Макар че всяка година множество алпинисти изкатерват Ел Капитан, Чивета или Еверест по класическия маршрут.
Опитайте се да ме оборите. Много ще ми е интересно...
Това е друга степен на риск, господа - завършва Денис Урубко.