Жоро Младенов: Хората, които работят за баскетбола, трябва да живеят за баскетбола, а не от него

- Може би надделя любовта ми към баскетбола, независимо, че играх две години футбол и то с играчи, които са легенди - Наско Сираков, Боби Михайлов, Гиби, Емо Велев. Може би изигра роля и това, че в годините, когато минах от вратарския пост към този на централен нападател, имах една контузия. Имах малко белези с кръв по чорапите, скрити от мен от покойния ми баща, които обаче майка ми намери и каза, че това не може да се случи повече. Разбира се, не това е основната причина. Смятам, че любовта ми към баскетбола надделя повече.
 

- Не съм се замислял, но понякога синът ми ме пита. Знаете, че за всички деца, които се занимават с баскетбол, НБА е нивото. Гледа кой колко точки е вкарал, на кое място е във вечната класация. Но нямам представа колко точки съм отбелязал. Знаете, че всеки по някакъв начин е и обичан, и мразен. Ако съм обичан от всички, значи правя нещо грешно. Много хора казваха, че съм бил индивидуалист, егоист и т.н. Но ще им кажа в прав текст, че това е правено в името на един отбор. Винаги съм смятал, че когато един играч даде всичко от себе си и отборът спечели, това е целта и това трябва да прави. Не съм смятал, че като вкарам 30-40-50 точки ще ме напишат във вестника. Начинът, по който съм действал в тези години е било единствено, за да спечеля нещо в името на клуба. 

- На 16. През 1978 г. треньор беше покойният Петър Симанов, който е ниво в тази професия. Казвам го с болка, защото той е първият, който ми даде шанс. Бил съм при него и като дете. 

- Много рядко ги сменявах (смее се). Първият мач, който съм играл беше на финала в Перник. Треньор ни беше Нико Грозев, който също вече е покоен. Играх четири-пет минути. Те ме поощряваха, когато правех нещо добро. Без тях нямаше да мога да се справя. Дадоха ми началния летящ старт. Трябва да поемеш вълната и да използваш шанса по най-добрия начин. Имах късмета да играя при такива треньори като тези, които споменах в годините, в които съм израствал и с такива играчи като Атанас Голомеев, Георги Димитров, Валентин Шарков.
 

- Приеха ме добре. Бяха такова поколение, в което нямаше днешната неприязън или страх от някого, че ще ти вземе мястото. Рано или късно поколенията се сменяват. Няма вечни и незаменими хора.

- Спомням си мачовете с Арис (Солун), когато там играеха Никос Галис, Янакис. Не мога да ги сравнявам с днешно време. Баскетболът тотално се смени. Както казваше Иван Ценов: "Ние сме последните романтици в баскетбола." Сега баскетболът е само физика. Спомням си и мачовете с Партизан. Тогава играеха и Данилович, и Джорджович, и Желко Обрадович. Помня квалификации, особено срещата с Югославия с треньор покойния Кирил Семов. Мачовете в Холандия със Симо Варчев, които ни класираха за европейско първенство. Не мога да определя кой мач ми е по-скъп. Независимо дали съм губил или печелил, всеки мач е бил важно събитие за мен. Смятам, че в края на всяка седмица се вижда резултатът от работата. Това е върхът за един играч, плодът на труда, който е положил. 

- В тези години нямахме много възможности да гледаме европейски баскетбол, да не говорим за НБА. Но все пак стигахме до някакви касетки с Джулиус Ървинг, Меджик Джонсън, Айзея Томас. Опитвал съм да подражавам на Шарков, Георги Димитров и Атанас Голомеев, защото съм бил на 16 години и съм играл с легендите на българския баскетбол. След това във времето много ми харесваше Галис. Уважавам всички европейски играчи от онези години, но имаше един, който беше гениален - Дражен Петрович. Всичко, което съм можел да правя, съм го взимал от някого. Гледал съм и съм се опитвал да подражавам, независимо, че сьм по-голям от Дражен Петрович. Неслучайно казват за Дражен, че е Моцарт на баскетбола.

- Тук ме пробождаш. Имахме много голям шанс да играем такъв мач. Това беше 85-а година в Германия с треньор Цеко Барчовски. Бяхме на прага да играем полуфинал и загубихме един мач с Франция, от който в момента настръхвам. Сънувах го месеци. Водехме с 24-25 точки, а загубихме с продължение. Това беше един от шансовете ни да играем за медал. Твърдя, че този национален отбор и начинът, по който играхме на това европейско, може би на този етап е най-силното, което съм виждал в годините, в които съм бил в представителния отбор. Неприятно е, когато загубиш точно такъв мач, защото отиваш в първата четворка и може да играеш за медал. Тогава в топ 4 бяха отбори, които в нашата група ги бяхме победили. Особено чехите с убедителна игра. Това, че сме играли добре в никакъв случай не ме блазни или ми притъпява чувството и спомена от неприятния завършек от този мач с Франция. 

- Никога не съм бил подготвен, че на даден мач ще направя така, че да стане нещо. Факт е, че ми идва отвътре. Не мога да губя. Не се оплаквам, защото когато искаш да спреш някого, използваш всичко възможно. Срещу мен много баскетболисти са играли "мръсно" - не само като действия, но и като приказки, намесване на роднини и т.н. С националния отбор на турнира в София играехме с отбора на Съветския съюз. Удряхме си главата в китайската стена. И все пак имаше един мач, в който на полувремето водехме с осем-девет точки срещу отбор с Ткаченко, Сабонис и останалите. Минаваше ми през главата, че нещо може да се случи. 

- Вече казах, че сигурно е така. Но с действията си съм опитвал да спечеля всичко възможно. А от това единствено печели отборът и клубът, за който съм се борил. А Дражен Петрович и Галис ярки индивидуалисти ли бяха? Не винаги може да бъдеш на върха в един мач, но не можеш да бъдеш безличен. Ако този мач не вкараш 40 точки, трябва да направиш всичко възможно във всяка друга част на баскетбола, да помогнеш на отбора си. Никога не съм смятал, че когато вкарам 40 точки и отборът ми загуби, утре във вестника ще пише, че съм отбелязал 40 точки. Ще пишат, когато победя. Борил съм се само за победата. 

- Попитайте Росен Барчовски дали целият отбор знаеше дали ще довърша противника. Имаше един финал за Купата във Варна. Тогава отборът на "Плама" фалира и на полусезона се преместих в "Славия". На полувремето падахме със 17-18 точки и последните 45-50 секунди стигнахме до етап, че ни водеха с две точки. Росен взе таймаут и до ден-днешен помня, че всичко беше нагласено да се отиграе от Иван Костурков. Аз минах центъра и я думнах от 10 м. Взехме купата, а Росен ми каза: "Благодаря ти! Винаги съм знаел, че ще изпълниш моите указания". (смее се) Повярвайте, че няма мисъл и никой от играчите, които поемат последния шут, не мисли какво ще стане, ако се провали. Това го гарантирам. Макар че е от осанна до разпни го. Когато печелиш, ставаш герой. При загуба, губиш всичко. Дадох на сина ми да прочете за Майкъл Джордан, който казва, че много пъти е поемал последния шут, много пъти се е провалял и именно затова е успял. 

- В последно време се промених. Покойният Тони Божанков в първата ми година като треньор ми каза: "Ако успееш да гледаш играчите през твоята призма, ще успееш, защото смяташ, че всичко, което си правил, могат да го направят и те". Всеки прави грешки, а най-много правим треньорите като избираме баскетболистите. Когато един играч направи грешка, той първи е разбрал какво е направил. Ако му стъпиш на врата, тотално го смачкваш. Но не мога да понасям хора, които се отнасят към спорта инертно. Като сбъркаш, трябва да полудееш, да се опиташ да поправиш нещата. Един играч трябва да е подготвен така, че да се учудва, когато е изпуснал, а не когато е вкарал. 

- Минал съм през много треньори с ниво, с успехи. Нищо старо, което е в годините, в момента не се е променило. Просто се промени ритъмът на баскетбола, физиката. Виждате играчи, които изглеждат като културисти на терена, а онези от тях, които имат малко от баскетболна мисъл и техника, вече са НБА проект. Това, което съм взимал от треньорите през годините, ми е в плюс. Досега не съм споменал в това интервю Тити Папазов. Но това се случва за първи път, иначе той е навсякъде. Казал съм му, че единственото събитие, на което не е бил е кръщенето на Челси Клинтън. Иначе знаете в какви отношения сме, все пак аз съм му кум. В интерес на истината с него съм имал най-големите проблеми - той като треньор и аз като играч. 

- В последната година преди да се махна даже доста търках пейката.

- Честно казано, не съм обиден. Приел съм да бъда треньор на националния отбор, защото колкото и да звучи като клише, за мен е чест да си начело на тима на страната, в която си израснал и в която си дал 30 години от живота си за този спорт. Чест е и националната фланелка. А това, което се е случило, предпочитам да не го коментирам, защото ще вляза в полемики. Приел съм го като факт и всичко е приключило. Сигурно не съм се справил, макар че ако влезем сега в някакви подробности, много неща ще се изяснят. Но има Управителен съвет, федерация, президент на централата, те са взели своето решение. Има привкус на обида единствено, защото разбрах последен. Не смятам, че треньорът на националния отбор, трябва да разбира последен, че го сменяват. Няма незаменими хора. Ние, треньорите сме с оставките по джобовете си.
 

- Атанас Голомеев е легенда в българския баскетбол. За него се е говорело в Европа в годините, когато Испания, Италия, Сърбия, Русия са били световни сили. Най-малко искам да опонирам или да коментирам думите на Атанас Голомеев. Но смятах, че много неща ще бъдат променени, когато дойде Георги Глушков. Продължавам да му имам доверие, но промяната не се случи. Хората, които работят за баскетбола, трябва да живеят за баскетбола, а не от него. 

- Не смятам, че трябва да се противопоставят две легенди в българския спорт. Спомням си, че имаше гласуване за спортист на XX век. За да можеш да сравниш двама, които са постигнали много като Стоичков и Гунди, трябва да ги поставиш в еднакви условия и години. Играч като Стоичков с тези успехи и с прославянето на България, във футбола специално, едва ли в близките години ще имаме. Това, което е направил Гунди, стои. Как да противопоставим Атанас Голомеев, покойният Румен Пейчев, Иван Ценов, Росен Барчовски, Георги Младенов? Те са били в своите клубове на едно ниво. Ние сме малка страна и не трябва да разделяме нашите легенди. Когато след 1994 г. отидохме в Щатите, защото имахме договор да играем в разни турнири, се говореше за Стоичков. Да, и той е крив, но затова е Стоичков. Иначе щеше да бъде един от миманса, от масата. Неговите постижения не са с късмет, а с талант, характер и с непримиримостта му към загубите. Не трябва да сравняваме легенди в различни поколения. Нека да поставим Стоичков и Гунди наравно. Аз съм левскар и го знае цяла България, но не мога да не уважавам Стоичков, Росен Барчовски, Иван Ценов, Коста Илиев. В онези години играем "Левски" - ЦСКА. За дербито се говореше една седмица преди него и една седмица след това. Събирахме се и отивахме по дискотеките заедно. Да, едните бяха с наведени глави, а другите щастливи от победата.
 

- Какво е усещането на победиш Реал (Мадрид). Казват, че дори и на петанка да го направиш, оставя удоволствие за цял живот. 

- Да, остава споменът, особено когато същата година Реал спечели Купата на европейските шампиони, а треньор бе Желко Обрадович. Не искам да обезценявам играчите, с които съм бил в Левски, но в Плевен бяхме невероятен колектив. Всеки знаеше какво трябва да прави и как да го стори по най-добрия начин. Както казваше Петър Петров: "Ако не я вкараш, аз ще отида да си я взема отдолу". Цветан Антов за мен бе по-добър от Чарлз Баркли. Можеше да играе във всички позиции - от едно до пет и то на максимално ниво. Победихме Партизан в Белград, където не беше падал 17 години. Тогава и Любомир Минчев беше в отбора. Бяхме на ръба да ги елиминираме, но не се случи. Победихме Реал (Мадрид), Бенфика. Изиграхме впечатляващи европейски турнири. Единствено съжалявам, че не успяхме да влезем в следващата фаза, за да можем да оставим някакво впечатление.