Йорданка Донкова получи почетен плакет по случай 22-годишнината от световния й рекорд на 100 метра с препятствия - 12,21 сек, поставен на 21 август 1988 г. в Стара Загора. Това е едно от двете все още недостижими постижения на българската атлетика, заедно с рекорда на Стефка Костадинова на скок височина (209 см). Награди получиха още европейската вицешампионка на 400 метра с препятствия Ваня Стамболова и Георги Димитров, който отбеляза 40 години треньорска дейност.
"Благодаря на министъра за наградата и искам да му кажа да си остане такъв, да не забравя, че бивши треньори няма. Последният шанс на България отново да стане спортна нация е в неговата глава и в неговите ръце", заяви архитектът на недосегаемия световен рекорд на Донкова.
- Госпожо Донкова, как оценявате рекорда 22 години по-късно, очаквахте ли да издържи толкова дълго?
- Очаквам да изкара и повече. Въпрос на време е. Всичко се развива и няма как този рекорд да изкара вечно. Съжалявам само, че няма да го подобри българка. Преди имаше и други българки, сега няма.
- Вие и Стефка Костадинова останахте единствените ненадминати български атлетки, но всички говорят само за нейния рекорд. Чувствате ли се в сянката й?
- Не, в никакъв случай. Просто тя обича да е под прожекторите, за разлика от мен. Моят рекорд не е по-малко ценен, въпреки че не се говори за него.
- С какво се занимавате сега?
- Общо взето, с нищо. Занимавам се с дъщерите си. Карам ги на училище, на басейн и така.
- Как ви се отрази преходът от активна спортна кариера към нормален живот?
- Най-голямото удоволствие в живота ми.
- На други спортисти им е трудно...
- Защо да ми е трудно? Не съм най-великата в момента и какво? Аз съм най-великата в семейството си, аз съм майката на децата си.
- Сега семейството ли е най-важно за вас?
- То винаги е било най-важно. Спортът е до време. Това, което постига Стефка в момента като кариера - да. Но не всеки може да бъде на нейното място, а и мястото е само едно. Аз препочитам да си остана с хубавите спомени. Няма смисъл да се ядосвам с проблемите на другите.
- Защо не станахте треньор?
- Треньор в България няма да стана никога. Особено в атлетиката. Не виждам някакъв смисъл да се мотая и да си оставя децата на улицата. За чест и слава - такива като Димитров. Учудвам се на ентусиазма му и как все още издържа.
- Как оценявате постиженията на Ваня Стамболова?
- Аз най-добре зная през какво минават хората при Димитров, но той е способен на всичко. Може и умрял човек да вдигне. От сърце й пожелавам успехи и да носи медали, защото след нея в атлетиката няма нищо.
- Битуват всякакви митове за рекорда в Стара Загора - че пистата била по-къса, че измервателната уредба била манипулирана...
- След като съм получила плакет от Международната федерация, че записът е признат, мисля, че няма никакъв проблем. А и това не е единственият ми световен рекорд.
- Какво мислите за допинга и борбата срещу него?
- И при нас имаше допинг контрол. Аз съм първата спортистка в България, на която взеха кръвна проба, така че съм над тези неща. Беше през 1986 г. на един турнир в тогавашния Западен Берлин. Трябва да има контрол, но да бъде честен и еднакъв за всички. Това определено не се случва.
- Някои постижения в атлетиката стоят твърде отдавна. Като погледнат вашия рекорд или този на Марита Кох например, много хора са склонни да ги обясняват с допинг...
- Трябва да ви кажа, че само рекордът ми в Стара Загора е постигнат в България, но и тогава пробата бе изпратена в международна лаборатория. Имам толкова много турнири и световни рекорди навън и навсякъде съм давала проба. За всеки медал на европейско, световно или олимпиада минаваш задължително през допинг контрол. Как да се случи при това положение?
- Защо тогава съвременната атлетика не може да стигне някои постижения оттогава?
- Защото няма атлетика. Много по-лесно е детето да си щрака на компютъра. Колко родители са завели децата си на стадиона да тренират лека атлетика? Моят син например тренира футбол. Нправих всичко възможно да го запиша плуване, записах го, водих го, молих му се да избере индивидуален спорт. Той ми каза: "Или футбол, или няма да мръдна". Беше на седем и не можах да го убедя. Дори да стане футболист на равнище "А" група, ще печели многократно повече.
- Едно време се смяташе, че 100 метра с препятствия е бългаска дисциплина, но вече не е така...
- Не само 100 метра с препятствия, много дисциплини бяха български. Вече изобщо не е така. Забелязвате, че освен Димитров, Стамболова и Венева вече няма друг.
- Как се случваше така, че бели жени побеждаваха тъмнокожите атлетки на къса дистанция, била тя и с препятствия?
- Хърделите са техническа дисциплина, не са спринт. Белите не са ощетени по рождение за бягането с препятствия, както е в спринта. Там трябва да мислиш. Явно белите сме малко по-умни. Ето сега ги би канадката, тя е бяла.
- В момента обаче и в хърделите доминират цветнокожи атлетки.
- Бели няма, защото го няма соцлагера. За хърделите трябва да се работи за техника с години. Иначе ще го направиш днес, а утре няма да можеш. За да станеш добър, ти трябва много време. Не става веднага, както на 100 метра гладко.
- Защо българската атлетика не може да стигне успехите си от преди?
- Факторите си много. Не искам да бъда критична към никого.
- Георги Димитров заяви, че не вижда бъдеще в българската лека атлетика.
- И аз не виждам. Ако излезе нещо отдолу, ще е хубаво, но не виждам това да става. Дано се появи някой треньор като моя, който да изгради един състезател от дете и да го изведе до сериозни постижения. Но се съмнявам, че това ще се случи. Заплащането не е добро, а вече никой не работи за единия морал. Нали трябва да занесеш нещо вкъщи, да си изхранваш семейството. Особено за жена е много трудно.
- Навремето имаше доста скандали с вас, заплашвахте, че ще отидете да се състезавате в друга страна.
- Понякога съжалявам, че не съм го направила. И тогава не бях любимка на правителството. Имаше една състезателка, която каза: "Другарю Димитров, аз съм католичка и съм научила да не бягам срещу вятъра". Трябваше да се разделят, защото Димитров винаги върви срещу вятъра. Аз пък останах с него до края и никога не съм съжалявала.
- Какво толкова специално има в него?
- Аз по принцип не съм предател. Има много състезатели, които в един момент сменят треньора си с удоволствие, ако има някаква изгода от това. Аз бях още малка в Левски, когато дойде един треньор и ми каза: "Ако дойдеш да тренираш при мен, ще имаш апартамент с толкова врати, колкото си пожелаеш". Аз останах при Димитров, защото не съм предател и точно такива неща не ме блазнят За мен най-важна е била моралната победа - да успеем с тренера въпреки всичко. Не само срещу съперниците, а срещу всичко, което е срещу нас. Така стана накрая, че от Левски наистина не ми дадоха апартамент. Даде ми го лично министърът.
"7 дни спорт"
Йорданка Донкова: Няма соцлагер, няма бели атлети
След Димитров и Ваня не виждам никого, признава световната рекордьорка
