Сребърната медалистка от олимпийските игри в Рио де Жанейро Мирела Демирева, която се подготвя в Холандия, се завърна за няколко дни у нас. Новата ни звезда във високия скок даде специално интервю за предаването "Код спорт" по TV+.
- Мирела, успя ли да си починеш?
- Бях за шест дни в Гърция на море. Това ми беше почивката. Нямах обхват на телефона и беше перфектно.
- Преди време, когато журналистите за пореден път попитаха славната Стефка Костадинова дали вижда своя наследничка в сектора, тя "изстреля" твоето име. Помниш ли този момент?
- Спомням си този момент, тъй като много хора започнаха да ми звънят. За тях това беше изненада, но не и за мен, тъй като и преди съм поддържала връзка със Стефка. Говорили сме си и неведнъж е казвала, че вижда потенциал в мен и вярва, че мога да бъда нейна наследничка.
- Как прие това мнение на първата дама на родния спорт - повече като подкрепа или като задължение да оправдаеш очакванията?
- Със сигурност като подкрепа. Аз не скачам по задължение. За мен това е чест. Коя скачачка в сектора има подкрепата на световната рекордьорка!
- Как приемаш сравненията на един млад спортист със световна легенда в неговия спорт? Например в един момент Григор Димитров започна да се дразни от сравненията с Роджър Федерер.
- Нормално е спортист да се дразни, тъй като малко или много ние сме егоцентрични, имаме си наше самочувствие. Всеки спорт е индивидуален, всеки подход е индивидуален, всеки се развива по различно време и начин. Зависи как го приемеш - може да спечелиш дивиденти или да го приемеш като тежест и задължение. Изборът е твой! Аз го приемам като чест. Никой не ми казва, че аз трябва да имитирам Стефка. Просто казват, че виждат потенциал в мен.
- Рекордът на Стефка остана единственият "български" в леката атлетика. Колко още очакваш да издържи предвид ситуацията в сектора, която познаваш отвътре?
- Действително в близките години няма много високи резултати в сектора. Това не означава, че няма талантливи момичета, особено млади, които идват отдолу. Не мога да кажа колко време ще издържи рекордът. В близко бъдеще може би няма кой да го бие. Имам стремежи в тази насока. Защо не!
- Скокът на височина при жените е от дисциплините, които наричаме "български" и заради теб това ще продължи. Какво всъщност я прави "българска"?
- Това може само да ме радва, защото аз ужасно много обичам да скачам. Интересен въпрос, на който ми е трудно да отговоря. И аз понякога съм се чудела. Определено ние, българите, сме талантлив народ. Имаме страхотни постижения в изкуството и науката. Колко много деца печелят олимпиади по информатика и математика!
- Като че ли станаха повече от тези, които печелят медали на спортните олимпийски игри.
- Има нещо такова, но причината е, че медалите в спорта са по-малко. За високия скок може би имаме школа, може би притежаваме определени качества, с които се раждаме. Високият скок е специфична дисциплина. Изисква интелект и специална техника. Не всеки може да го прави. Смятам, че това е един комплимент.
- Състезанието в Рио беше много инфарктно. Победата се определи не според резултата, а според успешните опити. В тази връзка, съжаляваш ли за онзи фаул в началото на състезанието? Може би, ако не го беше направила, щеше да станеш олимпийска шампионка.
- Не съм се съсредоточавала върху този фаул. Не съжалявам! Аз не съм перфектен скачач. Винаги правя грешки в своята серия. Треньорът ми казва, че не съм от константните скачачи, но съм от тези, които могат да изненадват. Това приляга на характера ми, на начина, по който ние тренираме. Предпочитам това. Във високия скок печелиш, когато скочиш най-високо. Няма да се съсредоточавам върху грешката. Възможно е тази грешка да ме е мобилизирала и в крайна сметка това да е причината да скоча всяка следваща височина от първи опит.
- В интервю за вестник "Труд" холандският ти треньор Маринус ван Лювен твърди, че започвате работа за кота 200 см. Готова ли си за дълъг рейд на тази "гросмайсторска" височина?
- Смятам, че още тази година бях готова. Не ме е страх от височината. В кариерата ми досега съм е пробвала два пъти - на един турнир в Белгия и на олимпийските игри. Ужасно удоволствие ми достави да скачам на такава височина. Тогава скокът е на изключително различно ниво, усещанията са различни. Няма нищо общо с това, което съм правила досега. Изисква се коренно различна техника. Все още не сме работили върху тази фина техника. Предполагам, че ми трябва още малко опит и време. Определено съм готова и психически, и физически.
- А на тренировка колко най-много си скачала?
- Личното ми постижение е 185 см, но по принцип скачаме височини от сорта на 175 см.
- Кое би те направило по-щастлива - подобряване на световния рекорд или олимпийска титла?
- Не знам. (смее се) От една страна ще чуя химна, а това нещо всеки спортист иска да го изживее. От друга страна оставаш в историята и правиш един страхотен подарък на цялата нация. Не може ли и двете!
- Извън спорта за какво мечтаеш?
- В интерес на истината нямам дългосрочни планове за това какво бих искала да правя, след като приключа кариерата си. Всеки ден мечтая, иска ми се да направя близките ми по-щастливи, да мога да допринеса денят на някого да стане по-добър или просто да му помогна. Няма значение в каква насока - дали ще поздравиш някой на улицата или ще направиш жест. Може би в момента целият ми капацитет от мечти е свързан със спорта.
- Родителите ти са бивши лекоатлети, но се говори, че на шега си започнала с царицата на спортовете. С физическите си данни си била готова и за други спортове - баскетбол, волейбол... Как започна всичко?
- Отраснала съм на стадиона. У нас се говореше основно за атлетика. Нашите са били не само спортисти, а майка ми е и треньор. Можех да разбера и да вникна в емоцията от това да бъдеш треньор и спортист на световно ниво. Обиколила съм всички спортни бази в България, всички стадиони. Познавах спортисти и треньори. Опознах всички дисциплини, тъй като всяко дете минава през тях. Един ден случайно пробвах висок скок. Просто видях летвата и реших да се пробвам. Получи се доста добре. На следващия ден имаше състезание и треньорката реши да ме пусне. А аз всех, че спечелих и вече нямаше връщане назад.
- По начина, по който го разказваш, нещата лесно ти се получават.
- Има нещо такова. Когато си на правилния път, нещата стават лесно.
- Помага ли да си наследник на семеен занаят?
- Помага със сигурност, защото има много знания, които съм получила от родителите си. Не само съвети. Основното, на което ме научиха е за етиката в спорта. Благодарение на майка ми узнах проблемите, които един треньор среща с всеки един състезател, огорчението, което може да срещне. Това ме научи да уважавам треньора, да мога да общувам с него. Смятам, че това е най-ценният урок, който те ми предадоха.
- Написа ли си дипломната работа?
- О, не. Много ме е срам...
- На каква тема е?
- "Имат ли права нерегулярните мигранти?". Сравнителен анализ между Италия, Холандия и България за правата на човека. Изключително интересна тема. Пиша я вече година и половина.
- Но си готова по друга тема. Някъде каза, че българският спорт се нуждае от реформа.
- От малка имам отличия - второ място на световно първенство и трето на европейско за юноши и девойки. Може да видите как се развива един спортист, който е дългосрочно подкрепян и му е дадена свобода на избор, защото аз бях подкрепяна и ми беше дадена възможност да избера треньор, при когото да се подготвям. Когато един човек е подкрепян, той може да даде резултати.
- Идвало ли ти е някога да се откажеш от спорта? Имало ли е тежък момент?
- Не, досега не е имало такъв. Действително съм имала много тежки моменти. Може за секунди да ми е минавала мисъл, че не мога да издържа повече, може би няма да се справя с болките, няма да се излекувам от контузиите, никога повече няма да успея да скоча над 180 см...Но в момента, в който тази мисъл минава през главата ми, ужасът е толкова голям, че е много по-страшно от самата болка.
- През 2009 г. претърпя операция, тогава бе на кръстопът.
- Да, тогава имах операция. Беше в Холандия, тъй като тук нямаше апаратура за подобна операция. Имах фрактура на талуса. Фактически имаше парченца, които трябваше да бъдат извадени. Операцията беше успешна, но ми трябваше много, много време, за да се върна на пистата. В последствие разбрах, че тогава докторът в Холандия е казал, че вероятността аз да се върна отново в спорта, камо ли на професионално ниво, е изключително малка. Това отне много години, но се случи.
- Тежат ли ти очакванията към теб, които след олимпийския медал, ще се засилят още повече?
- Винаги е имало очаквания към мен, тъй като идвам от спортно семейство. На стадиона много уважават родителите ми. От малка всички казват, че съм голям талант и мога да скоча много. От малка се говори за мен. Свикнала съм аз лично да имам огромни очаквания към себе си. Толкова са големи, че влиянието на средата в един момент се омаловажава и тя няма значение. Винаги съм по-сурова към себе си, отколкото другите към мен. Научила съм се да не обръщам внимание, да не ми пука, да мога да се концентрирам, защото това е много важно. В крайна сметка по-добре е някой да вярва и да изисква нещо от теб, отколкото да нямаш доверието и никой да не те подкрепя.
- Това ли е причината да се подготвяш в Холандия? Как се стигна до този избор?
- Взех решение да сменя треньора. Не беше лесно. С Лили Видева работихме десет години заедно. Тя е един изключително добър треньор, но в един момент имаше натрупване на контузии, липса на развитие, нещата просто не се получаваха. Бяхме започнали да губим доверие една в друга, което не е честно нито за мен, нито за нея. Не можех да си представя, че отново ще започна годината със същите тренировки, в същата среда, пак ще се мъча да скачам 185 см и в един момент реших, че ще направя коренна промяна. Бях виждала само веднъж треньора, при когото се подготвям в момента. Когато приключих отношенията си с Лили, просто му написах един имейл, попитах го дали ще ми помогне да скоча 2 м, а той ми отговори: "Заповядай!". Приготвих си багажа и заминах за Холандия.
- Ти си скромен човек, не обичаш много да се говори за теб. Уморява ли те този шумотевицата, която се създаде в последно време?
- Така е. По принцип не обичам много да говоря, да обяснявам. Смятам, че човек трябва повече да действа, отколкото да говори. Притеснявам се и за момента, в който вече кажа всичко, зададени са всички въпроси. Не виждам смисъл постоянно да се появявам и да обяснявам едно и също нещо на хората. Разбира се, аз тепърва започвам с кариерата си. Надявам се, че ще има много поводи за нови въпроси.
- Какви са разликите в живота в България и в Холандия, които най-много те впечатляват?
- Разликата е наистина голяма. Не само като организация на обществото, а и като начин на мислене на хората. Там те не са толкова емоционални. Хората, с които общувам са един малък "остров". Шегуват се, че малко започват да приличат на българи, а аз малко на холандка. (смее се) Това е много голяма тема. Холандия ми харесва, бях приета там изключително лесно. Хората са толерантни, солидарни са един към друг, много общуват, помагат си. Преди да си замина имаше дечица от клуба, които бяха дошли да ми дадат подарък. Бяха ми нарисували рисунки. Смятам, че това е достатъчно показателно как съм приета там.
- Вярваш ли, че и тук децата ще се "запалят" заради твоя успех в Рио де Жанейро?
- Изключително много се надявам. Това е най-големият подарък, който този медал може да донесе - да мотивира все повече млади хора да спортуват, да водят по-здравословен начин на живот. Не е лесно в наши дни, тъйк като основен приоритет е компютърът, забавлението. Спортът е дар, дава много и е хубаво младите хора да се движат.
- Какво ти липсва в Холандия?
- Много ми липсват близките и приятелите. Това е единственото, което ми липсва.
- Как се забавляваш и как се концентрираш? За какво си мислиш преди опитите за скок?
- В сектора е лесно, тъй като когато застана там, нищо не ме интересува - как изглеждам, кой е дошъл, кой е около мен, дали вали или духа вятър. Става от само себе си. Искаш изключително много нещо да се случи и в един момент всичко е второстепенно. Съществуваш само ти и летвата - нищо друго. Как се забавлявам? Не излизам много, но когато съм тук го правя често. Гледам да наваксам. (смее се) Може би любимото ми нещо е да се чуя по "Скайп" с приятели, с родителите си. Чета книги, но напоследък по-малко, тъй като се опитвам да довърша дипломната си работа.
- Вярваш ли, че държавата ще помогне на леката атлетика като построи една нормална зала, където да се готвят нашите елитни спортисти, в чест на твоя успех?
- Силно се надявам. Изключително много имаме нужда от зала. Нито професионален, нито масов спорт не става без зала. Няма как да разделиш двата подготвителни цикъла. Не може да държиш висока спортна форма, ако не се подготвяш и зимата. Трябва да си здрав и да минеш през зимния сезон.Но кой родител ще прати детето си да тренира в студена зала?
- Усети ли по-специално отношение към теб в състезанията, в които участва след олимпийските игри?
- Да, определено имаше такова. Първото, на което участвах беше от много висок ранг. Миналата година дори не можех да се добера до списъка на чакащите за него.
- Има идея, ако рекордът на Стефка Костадинова не падне, догодина по случай 30-годишнината да организира Гала в София пред "Александър Невски". Десетте най-добри в сектора да скочат на шоуто. Готова ли си да участваш?
- Това би било страхотно. Възнамерявам да съм най-добрата в сектора, така че мястото ми е на "Александър Невски", на жълтите павета. (смее се)
