Не съм от „хейтърите" на Бербатов, даже специално се регистрирах във форума на в. „Сън", за да го защитавам от нападките. За мен бе очевидно, че най-масовият вестник в Англия води нечестива кампания срещу Бербо още от момента, когато се прехвърли в Манчестър Юнайтед. Това впрочем е продължение на старата вражда между „Сън" и сър Алекс Фъргюсън. Бербо е невинна жертва точно както у нас Дянков е превърнат в козел на опущението поради нечии настъпени интереси, другата седмица ще им кажа имената.
Сега обаче съскането срещу Бербо стигна такива размери, че го препъва на терена. Личи си, че е под психическо напрежение и затова не вкарва решаващи голове. В момента на удара сякаш нещо го дърпа за обувката. Ако беше перде, подобно на Роналдо, Тевес или на нашия Стоичков, Бербо щеше да се вдъхновява от омразата. Но той е интроверт, славянска душа, явно взема нещата твърде дълбоко и после ги излива в литературни опити, които едва ли ще му донесат Нобелова награда.
Бербо сякаш е футболният Кафка. Жестовете на отчаяние, които прави на последните мачове, говорят много. Това е едно от големите табута във „вътрешната игра". Когато човек се самообвинява и прави подобни жестове, той сам си внушава:
И наистина става така. Самовнушението е огромна сила. Забелязали ли сте как реагират Меси, Руни, Адебайор, Дрогба, Тевес, когато пропуснат удара? Усмихват се нагло и хукват още по-жизнерадостно, сякаш са снесли златно яйце. Докато наш Бербо си скубе косите, захлупва си лицето, гледа отчаяно към небето и още повече се затваря в себе си. И което е най-лошо, изглежда, предава отчаянието си на околните по индукция.
Не знам как е във футбола, но в тениса този момент специално се тренира. Има знаменити специалисти, които учат играчите на самовнушение и дори само-хипноза, като ударението е върху положителното мислене. Особено при грешките. Никакви жестове на отчаяние. Играчът постоянно води вътрешни монолози от рода на: „Следващия път ще си перфектен, денят е прекрасен, върви ти, ти си уверен в себе си, форхендът ти е плътен и неотразим..." И така нататък. Даже си пускат записи, докато спят. Казват, помагало и в секса или поне не пречело.
Вероятно във футбола борбата с индивидуалната депресия е на заден план, тъй като се разчита на колективния ентусиазъм. Но от момента на головия шут човек е само като пред белия чаршаф. И ако в този миг е депресивен интроверт, тогава и космосът й пречи, както казва народът.
Един от най-талантливите тенисисти за всички времена бе Марат Сафин. Той спечели два турнира от „Големия шлем", задържа се две седмици на първо място в ранглистата, но според специалистите можеше много повече. Можеше да е по-добър от Федерер. Само че, докато Федерер е самото спокойствие и самообладание, Сафин имаше навика още след първите грешки да си скубе косите, да чупи ракетите и да се ругае живописно на руски, испански и английски.
Затова и най-леките спадове в играта му се задълбочаваха от само себе си, превръщаха се в пълни провали.
Някъде в края на 2004 г. Сафин нае бившия треньор на Федерер - Петер Лундгрен. Той се постара да го научи на едно - да спре да се тръшка и самообвинява, да мисли позитивно. За кратко Сафин надмогна славянската си душа и спечели откритото първенство на Австралия, втория си голям шлем. На полуфинала в исторически петсетов мач успя да победи самия Федерер, който тогава бе на върха на кариерата си. За този мач Хингис каза „Това бе раят на тениса".
Подобен треньор по „вътрешната игра" би трябвало да има и в Манчестър Юнайтед, даже е задължително. Но и да има. той явно не работи достатъчно с Бербатов. Иначе отдавна да го е отучил от трагическите мимики и жестове. Значи май не е работено достатъчно. Дали не е добра идея Бербатов да си наеме личен спортен психолог?
За съжаление, тази нагласа към негативни самовнушения е доста устойчива, тя дори е част от националната ни култура. Прочетете форумите в интернет и ще видите, че българинът е в пълно отчаяние от делата си. Според „Евробарометър" ние сме най-нещастната нация. Българинът е като ослепения Едип, жестоко наказан от боговете. Българинът познава щастието, само когато като министър консумира греха на Едип чрез приватизация, след което разбира, че е извършил отцеубийство и кръвосмешение.
Валери Найденов „24 часа”
