Владимир Вълев – Питбула, е най-титулуваният български състезател по кик-бокс в стил К 1. Той е многократен световен, европейски, балкански и републикански шампион. През 2013 г. получава приза за най-добър състезател в света по кик- бокс в К1. През 2016 г. става първият българин световен шампион по кик-бокс за професионалисти. Изиграл е над 300 срещи, от които 54 на професионалния ринг. Обявяван е за спортист № 1 на Варна за 2013 и 2016 г. През 2016 г. е удостоен със специален плакет на община Варна за принос към спорта и утвърждаване авторитета на града и специална награда от министъра на спорта. От края на 2016 г. е състезател и треньор в СКБИ ТИМ.
- Влади, наскоро състезател на СКБИ ТИМ спечели сребърен медал от ЕП. Как видя ти като треньор представянето на Едриян Тодоров и как ще оцениш нивото на цялото състезание?
- Състезанието не беше леко като цяло. Успях да гледам голяма част от мачовете. Гледах неговия противник на финала още в първия му мач и нещото, което ме притесни в играта му, защото знаех, че Еди не е готов за него, това е клинчът, защото, реално погледнато, Еди си е кикбоксьор. Представи се много добре на това Европейско първенство, той надгражда нивото си всеки път, израства и играе с все по-сериозни противници.
- Това на практика е дебютът му на подобно първенство...
- Да, дебютът му в тайбокс, и то на Европейско първенство. Готвихме се около месец и нещо, основно благодарение на Краси Димов. Работата с лактите на Еди беше учудващо добра, не очаквах, самият аз не мога да работя толкова добре, но Краси му е предал техниките с лакти чудесно, защото Еди успя да ги пласира в игра.
- Как се развиват бойните спортове у нас в последните години и как гледат на българските представители по време на международните състезания?
- Спортът се развива все по-добре в различните държави, защото всички разбират, че без спорт не става. На едно голямо състезание един от президентите каза - наблюдавам нивото на състезателите и мога да ви кажа как се развива държавата им. Спортът в техническо отношение напредва доста в последните години, методиките се подобряват, състезателите се развиват все повече. Към бойните спортове интересът е все по-голям, защото създава умения, които другите спортове не могат. Най-вече оформя психиката и помага на младежите да се изградят като личности.
- Агресията е сред основните проблеми на съвременното ни общество. Спомагат ли бойните спортове за понижаването й сред подрастващите?
- Да, защото те освобождават по време на тренировка голяма част от енергията и напрежението си. Знаят много добре на какво са способни и не изпитват нужда да се доказват на улицата, както го правят другите тийнейджъри. На състезание по бокс или кик-бокс не съм виждал сбиване в публиката, както на футболните стадиони.
- Ти самият защо реши да се посветиш на бойните спортове?
- Бях много малък, когато започнах. Майка ми е била джудистка, може би от там съм наследил страстта си към бойните спортове. Моят вуйчо е бил състезател по бокс, но това не беше моят спорт. Исках нещо по-разнообразно, на осем години започнах да тренирам карате, тренирах три години и половина киокушин, доколкото си спомням, стигнах до жълт колан. После имах две години пауза, записах се на кик-бокс в пети клас и от тогава до сега нямам пауза вече 21-22 години.
- Кой от многобройните успехи, които имаш, ти е най-скъп?
- Най-скъпа за мен лично е първата ми световна титла, която взех през 2011 г., малко преди да се роди детето ми, защото бях решил, че ако спечеля златния медал, детето ще излезе от родилния дом с него. Така и стана, роди се пет дни, след като станах шампион, и окичих златния медал на врата му. Това беше моментът, в който излязох от дупката, в която се намирах. Спомням си, че на финала треньорът и тогавашният председател на федерацията ми казваха – Влади, не се качвай на ринга, ти не можеш да вървиш. Казах им – стигнал съм дотук, ще се опитам да дам всичко от себе си, имам една цел и тя е да чуя българския химн. В първия рунд губех. Треньорът ми тогава искаше да се откажем, кимнах с глава, че това не трябва да се случва, върнах се в своя ъгъл и си казах, че чакам детето ми да се роди с баща световен шампион и няма да се предам. Може би емоционално, точно поради тази причина, тази титла ми е най-скъпа.
- Помниш ли първото си излизане на ринга и първата победа?
- Да, разбира се. Първото ми излизане на ринга беше ноември месец 1997 г. в Спортна зала, там ми беше и първата победа. Състезанието беше организирано от федерацията по киокушин, но с кикбокс правилник – Суперкупа „Варна“ мисля, че се казваше. Беше тежко състезание като цяло, особено като за първо, но признанието, което получих от по-опитните за смелостта, с която съм се хвърлил в двубоя, ми даде сили да продължа да се занимавам с този спорт, запали ме още повече.
- Освен смелост какви други качества трябва да притежава един боец, за да стигне до успех на ринга?
- Трябва да може да контролира емоциите си. Или поне да ги насочва правилно. Не успееш ли в това, си загубен. Не само на ринга, а и в живота като цяло…
- Какво ти даде и какво ти отне решението да се посветиш на спорта?
- Даде ми много. Мен като човек ме изгради спортът като цяло. Измъкна ме от много трудни и тежки моменти. Когато бях малък, баща ми почина, това ме привърза още по-силно към спорта. В него изливах цялата агресия и злоба, която бях насъбрал към живота, и я насочвах към нещо градивно.
- Твоята съпруга и синът ти изцяло те подкрепят, доколкото знам…
- Откакто съм с моята съпруга, от 2006 година насам, винаги ме е подкрепяла…
- Не се ли притеснява да те гледа на ринга?
- В началото се притесняваше, после постепенно свикна. Знае, че отивам на ринга, за да спечеля наистина, знае колко е важно за мен и ми помага колкото може повече.
- Много се говори в последните години за стратегията за спорта и за насърчаване на физическата активност сред подрастващите. Според теб какво реално трябва да се направи?
- Мисля си, че големите спортисти трябва да се оценяват подобаващо, за да виждат децата в тях своите идоли и да искат също да спортуват.
- Община Варна е една от първите, в които се прилага политиката на Министерството на спорта професионални треньори да влизат в часовете по физическо възпитание в училище. Смяташ ли, че това е правилна стъпка в посоката да се насърчат все повече деца да спортуват?
- Мисля, че това е един ход, благодарение на който децата ще имат възможност да се докоснат до истинската същност на спорта и да работят с едни от най-добрите треньори. Така ще разберат отрано дали даденият вид спорт им харесва и дали могат да го практикуват, или не.
- Коя е оптималната възраст, на която е добре да започне да се тренира боен спорт?
- При нас в залата идват и хора над 40 години, които никога не са тренирали, но искат да започнат – за здраве и за удоволствие. И тренират повече дори от много младежи в залата. Най-малките деца, които вземаме в залата, са на шест години. Влиза детето в залата – може да е на 7 и на 8 и пак да го върнем. Може да направи една-две тренировки, но да не успее да се впише в ситуацията, да не може да стои само, тогава го връщаме и казваме да дойде отново след няколко месеца, отново да опитаме.
- Как преценявате с кое дете да работите, физически ли са качествата, които търсите, или по-скоро психологически?
- Психологическият момент определено е по-важен. Физически децата тепърва се изграждат, така че няма как да търсим някакви силови или други качества. Най-важното е да са дисциплинирани, доколкото е възможно, разбира се, те са деца все пак… Изградили сме си наш подход – започваме с игри, които водят до сплотяване и мотивиране, по-малките се учат от по-големите и така цялата група върви напред.
- По-различни ли са днешните деца от децата, които бяхме ние?
- По-различни са… Времената са различни и децата са различни… Малко по-разглезени са днешните деца, или поне голяма част от тях. Амбициите им са други, вижданията за нещата, по-запознати са понякога дори от нас, по цял ден стоят на телефона или таблета, информирани са наистина.
- Това за добро ли е?
- Не бих казал…
- А от гледна точка на спорта… Преди повече ли спортуваха децата, по-отдадени ли бяха в тренировките?
- Много деца избират възможността да стоят пред компютъра или пред телевизора и да похапват, отколкото да отидат да тичат на стадиона или да спортуват, да влязат в залата. Животът става по-застоял.
- Ще те върна отново към спортната ти кариера… Случвало ли ти се е да изпиташ страх на ринга и опасна ли е тази мисъл в хода на един двубой?
- Случвало се е да ми мине през главата, че може да загубя. Това е моят страх, а не, че ще ме заболи или че ще получа контузия, от която да се възстановявам трудно. Никога не съм мислил за тези неща на ринга. Единственият ми страх е бил да не загубя или да не се изложа пред моето семейство, моите треньори, приятели, спонсори, хората, които са ми гласували някакъв вид доверие…
- Как преодоляваш такива моменти?
- Точно това казвам на състезателите, с които работя, че за подобни моменти трябва да имат нещо отработено, за което знаят, че може да ги извади от дупката, и да преминат през трудния момент. През годините, в които аз съм се състезавал активно, съм имал не един и два подобни случая. Не съм имал леки мачове, имал съм доста тежки, които са тръгвали зле, но впоследствие съм ги обръщал, точно благодарение на това – поглеждам към своя ъгъл и виждам треньора си, който очаква да спечеля, знае какво е дал и аз не искам да го разочаровам. Започвам да мисля, че трябва да се бия за треньора си, за семейството, за детето… През годините са били различни моите стимули, но трябва да има нещо подготвено, което да те изважда от трудна ситуация.
- Кое е най-важното, което искаш да предадеш на състезателите, с които работиш?
- Да бъдат хора, най-вече… Да бъдат отдадени на това, което правят, и да не се отказват никога, било то в спорта или в живота. Откажат ли се, всичко е свършило.
- Защо избра СКБИ ТИМ?
- Бил съм в няколко клуба преди това и винаги съм подхождал с любов към спорта, наистина. За мен беше голяма възможност да се присъединя към СКБИ ТИМ, защото ми дадоха поле за развитие в този клуб и съм убеден, че това развитие ще продължи. Клубът върви добре, с хората, с които работим заедно, се разбираме чудесно и един от виновниците за това е Краси Димов.
- Коя за теб е по-трудната и отговорна задача, тази на състезателя или на треньора край ринга?
- Нещата са взаимосвързани. Когато един треньор приема състезателите наистина като свои, той се раздава емоционално и физически заедно с тях. По-голямата умора, разбира се, е в състезателите, но нали това е целта на тренировките все пак. Треньорът се прибира вкъщи и започва да мисли как да измори състезателите си отново на другия ден, но така, че да им е различно и интересно, да се надгради постигнатото до момента. Треньорът трябва да съобрази и кога да даде почивка на състезателите си, за да се възстановят пълноценно. Когато съм на ринга, ми е по-лесно, защото вече знам кога какво точно трябва да направя, а когато съм в треньорския ъгъл и трябва да дам точни наставления, не е лесно при мисълта, че ако допуснеш грешка, тя ще е на чужд гръб и ще навреди на представянето на твоя състезател. Отговорността е по-голяма.
- Ти продължаваш ли да се състезаваш, или си се съсредоточил върху дейността си като треньор?
- Последният ми мач беше през 2016-а, на СП в Русия през месец ноември. Сега смятам, живот и здраве, февруари-март догодина да изляза отново на ринга. Обмислям варианта.
- Кои са по-интересните кътчета, на които те е отвел спортът?
- Посещавал съм държави с различна култура и религии, където хората се държат по-различно отколкото тук. В Тайланд всичко е по един начин, в Бразилия – по съвсем друг, в Турция е трети и т.н. Има места по света, които наистина са ме докоснали. Посетил съм доста екзотични кътчета. Като малък много исках да отида в Тайланд, тъй като това е страната, от която произлиза тай-боксът. Бях много щастлив, когато ходих за първи път, след това вече не бях толкова впечатлен. В България си е най-хубаво.
- Какво те впечатли в тази далечна страна?
- Хареса ми начинът, по който хората гледат на живота. Те се радват на малките неща наистина и винаги са усмихнати… Нищо, че са бедни, те са доволни, когато са нахранени и имат дом, в който да се приберат, това за тях е достатъчно.
- За какво мечтаеш оттук нататък – в спорта и в личния си живот?
- Те са свързани за мен до голяма степен, но ако трябва да ги разгранича – в спорта искам да създам много истински шампиони, да им предам моите знания и да ги надградим заедно, за да постигнат по-големи успехи от моите. Дано да срещна мотивирани състезатели, които да се показват на световната сцена. А в личния си живот – искам едно здраво семейство и щастие.
- Би ли посъветвал сина си да поеме по твоите стъпки?
- О, той вече е в залата. Мисля, че спортът много ще му помогне в изграждането на характера. Виждам вече в него доста неща, които преди не съм забелязвал, особено откакто стана батко. Преди това беше малко егоистичен, но вече се грижи много за своята сестричка, поема различни отговорности и не се противопоставя, а настоява да помага. Наскоро направи един жест, който много ме впечатли – каза, че ще използва парите, които си беше събрал, за да купи подарък на сестричката си. Развълнува ме истински с този жест, гордея се с него!
ПОЛИНА ПЕТРОВА
