Над 1,5 милиарда души в Япония, Китай, Монголия, САЩ, Канада и още куп страни по света знаят неговото име. Той е една от живите легенди на може би последния оцелял мистичен спорт - сумото. Каратето го комерсиализираха, кунг-футо го приватизираха, но сумото оцеля. Остана онази общност, която ражда легенди. Защо е така, откъде идва тази мистика и за да научите още много други неща, агенция "Спортлайн" се срещна с най-подходящия човек, който може да вдигне завесата - Калоян Махлянов. Или Котоошу, както е известен по целия свят. Оттам тръгна и разговорът ни с може би най-известния българин в момента заедно с Христо Стоичков.
- Калоян или Котоошу?
- Това е един човек. Аз съм Калоян Махлянов, просто в Япония трябва да имаш друго име. Затова станах Котоошу.
- А защо Котоошу? Вие ли си избрахте това име?
- Не, в него са преплетени два елемента. На всички сумисти от нашата школа имената започват с Кото. Това означава Японска арфа. А Ошу е Европа. Дали защото идвам оттам, дали защото ме видяха на европейското в Холандия през 2001 г., не знам, но решиха, че това ще е името ми.
- Онзи шампионат на континента в Ротердам ли промени живота ви?
- Може така да се каже. Тогава ние станахме номер 1 в Европа. В Япония ме препоръча Накамото, който е член на УС на аматьорската федерация. Тогава ме видя и Токояма, това е човекът, който прави прическите в нашата школа. Той също ми помогна.
- Че толкова ли се чува думата на един фризьор?
- Не, не, въобще май не разбирате какво е значението на прическите в сумото. Това е визитката за пред хората на един борец.
Пробиеш ли с една прическа, няма връщане назад
Длъжен си навсякъде да изглеждаш така в публичните си изяви. Затова и поисках срещата ни да е по-рано - да приключим със снимките и да дам малко почивка на косата.
- Толкова ли е страшно, ако, да речем, утре ви снимаме цивилен, с нормална прическа?
- Ами само преценете - ако ме видят така в Япония, това ще означава края на Котоошу.
- Да се върнем на пристигането ви в Япония. Какво очаквахте и какво заварихте?
- Когато се разбрахме да замина за Япония, за да навлизам в големия спорт, си казах: "Айде, Калоянчо, отиваш в професионалния спорт. Там ще се грижат за теб, а ти само ще тренираш." Когато влязох в школата обаче, се върнах 2000 години назад!
- В смисъл?
- В буквалния. Затвориха вратата зад мен и се озовах на място, където се говори само един език - японския.
- Е, все пак е имало телефони, компютри?
- Телефони имаше стационарни, но ходи се оправи на японски. Само аз си знам какво ми е било половин година. Ходя и гледам всеки какво говори, какво сочи, за да почна лека-полека да схващам. Почваме тренировка, треньорът обяснява, а аз не разбирам нищо. Хората искат да ми помогнат, но пак на японски.
- Шест месеца никаква връзка с България
- На няколко пъти ми минаваше през главата да си тръгна, но се радвам, че оцелях. Добре че треньорът ни през два-три месеца е имал връзка с нашите и с мениджъра на българската федерация Петър Стоянов, за да ги информира, че съм добре и тренирам.
- Добре де, не можехте ли да излизате навън и да се свързвате, с когото си поискате?
- Човек, ти не разбираш. Имаш 100 долара в теб. Намираш се на място, което не знаеш къде е всъщност. Не знаеш техния език. Можеш да излизаш, естествено, но като си покажеш носа, какво ще правиш? Как ще попиташ някого нещо? Седиш си в школата и учиш език и порядки. Това е основното, което правиш - учиш се да говориш като тях, да живееш като тях, да се бориш като тях. И другото, което имаш право, е да мислиш.
- Всеки миг мозъкът ти трябва да щрака?
- Иначе си обречен. Ще ви дам един пример. Треньорът казал, че утре имаме почивен ден. Ама аз, като не знам японски, се явявам за тренировка. А тя е сутрин рано, в 6 часа трябва да си готов. И никой не ти го обяснява. Оправяй се.
- Казахте, че са ви върнали 2000 г. назад. Проблемът с езика ли е в основата?
- Не, не. Там порядките са наистина такива, каквито са били преди 2000 г. Новите прислужват на старите, в буквалния смисъл. Переш ги, готвиш им, чистиш. И никой не се оплаква, защото знае, че така е от столетия, така ще бъде и занапред. В една от първите ми вечери там попаднахме на тайфун. Фуча, трещя, отмина. Влизаме вътре, а стените мокри, тече. Ами после с контузията...
- Какво стана тогава и откога е всъщност тази случка?
- Случи се на един от двубоите. Вече бях качил малко нивото, а с това се приближавах и до цивилизацията. Вече бях трето ниво, понаучих езика, можех да се оправям с компютър, гледах телевизия. Във въпросната среща се получи нещо ужасно. При сблъсъка гледам, че кракът ми не се озова на място, където по принцип трябва да е. После дойде и болката. Тежка контузия. Прибрах се в школата, гледам сака и си викам, че се свърши с японския ми престой. След възстановяването започнах всичко отначало.
- Как оцеляхте тогава?
- За всичко е виновен Петър Стоянов (б. р. - Вожда е един от най-добрите приятели на Калоян и най-титулуваният наш сумист аматьор). Това е човекът, без когото първо нямаше да отида, а след това и да се задържа в Япония. Вожда ме убеди, че имам сили да се преборя, да се върна отново, където съм бил, и да продължа нагоре.
- Всъщност как се започва в професионалното сумо?
- Всяка година има 100 нови кандидати, идват от школите. Първо са квалификациите за номер в най-долната дивизия. Ако си добър, растеш до най-добрите.
- Спомняте ли си вашата първа схватка?
- Беше турнир с двама японци и един монголец. С последния ми беше най-тежко. Победих ги и тримата. Така започна изкачването ми към дивизия Джурио.
- Защо е толкова важна тази дивизия?
- Защото чак когато се озовеш в нея, започваш да получаваш истинска заплата!
- Искате да кажете, че година и половина сте се борили без пари?
- За заплата от около 200 долара. Което, сравнено с японския стандарт, означава у нас да съм се борил за 20-30 лева месечно.
- Чакай, чакай, как тогава сте оцелели в Япония?
- В школата пари не ти трябват - ти се переш, ти си готвиш, ти си оправяш леглото. Като се видим в Япония с моя приятел Илиян Стоянов, му казвам: "Ей, страшни глезльовци сте вие футболистите. Подпишете и хоп - големите пари, голямата кола, апартамента... Нито един от вас няма да издържи на моето." Той е съгласен.
- Сега кой ви дава пари?
- Федерацията плаща, но само за победи. Тя се издържа най-вече от продажбата на билети и телевизионни права. Двубоите ги излъчва само националната телевизия. Билетът за един ден е 100 долара. Залите са с места за зрители между 7000 и 12 000. Турнирите са по 15 дни. Умножете ги и ще получите парите от едно състезание. В нюйоркската "Медисън Скуеър Гардън" събрахме 24 000 зрители.
- Какво означава рангът ви одзеки?
- Наскоро Вожда го обясни така: това е, математически погледнато, в три поредни турнира от 45 срещи да спечелиш поне 36. Трябва да имаш и подобаващ стил, който да оценят съдиите.
- Значи ви остава да гоните само асашорю?
- Не, оттук нататък всеки мач за мен е изключително важен. За да станеш йокудзуна, трябва да спечелиш 3 турнира поред. Това е изключително трудно. Много по-лесно е обратното - да отпаднеш от елитната група, казано на футболен език. В Япония има общо 800 сумисти в различните дивизии. Победил съм поне 700 от тях, за да стигна до най-добрите.
- Сега, когато сте известен, можете ли да отидете в друга школа, където ви предлагат по-добри условя?
- Това не е футбол. Почнеш ли в една школа, ти си там завинаги
Нещата са строго регламентирани. Махаш се от школата, махаш се и от сумото. Никой няма да те допусне. Моралът е над всичко.
- Как се запознахте с японската ви годеница?
- Беше преди 5 години, когато още не бях известен. Заговорих я, тя се впечатли. Не знам от мен или от ръста ми, но оттогава сме неразделни. Помогна ми страшно много в японския и сега се разбираме перфектно.
- Мислили ли сте за собствена школа в Япония, или да станете треньор?
- Това е изключително трудно. Според устава на японската федерация треньорите са точно 105. Нито повече, нито по-малко. Пенсионират се на 65 г. и само тогава можеш да откупиш правата на този, който излиза в почивка. Нашият треньор Магучи е на 55, така че има още време.
- С кое ограничение не свикнахте и до днес?
- Забраната да карам кола. А аз обичам страшно много да съм зад волана, да усещам високата скорост. На сумистите това е забранено. Имам личен шофьор, но тръпката е друга.
- Носят се легенди за това колко може да изяде един сумист. Имате ли ограничения?
- Не, ядеш колкото искаш.
- Трудно ли ви смогват с готвенето?
- Не знам, питайте Чанкомиши.
- Кой е той?
- Един сумист от нашата школа, той е в залеза на кариерата си и е негласният готвач. Сигурно му е трудно, все пак не съм само аз на масата.
