Тази история я знаем. Накратко обобщена - от "Осанна" до "Разпни го". Бруно Акрапович изпита от всичко в българския футбол. В началото никой не го искаше в "Локомотив", докато не опроверга критиците и не се превърна в един от най-успешните треньори в българското първенство.
След два поредни исторически триумфа в турнира за Купата на България и една Суперкупа бе издигнат в култ от "черно-бялата" половина на Пловдив, само обаче за да бъде принизен до земята след решението си да поеме софийския ЦСКА. А там го посрещнаха на червен килим. Засега – без цветя и рози. Но и тази история за треньора Акрапович я знаем.
Кой обаче е човекът Бруно, преминал през емоции на крайностите в един житейски път, изваден сякаш от роман, но съвсем истински – като своя герой?
Роден през 1967 г. в Зеница, тогавашна Югославия, малкият Бруно е с най-нетипичното име в града. "Преди да се родя майка ми отишла да се види с леля ми, която имала гости – семейство от от чужбина. Викали на детето "Бруно, ела, ела" и майка ми е запомнила името и казвала – ако е син, ще се казва Бруно. И мисля, че единственият Бруно от Босна съм аз.", каза треньорът пред bTV.
"В душата си съм босненец. Не е лесно да го казваш, защото хората там са разделени... Но така ме възпитаха моите родители. Мога да кажа и че съм българин. Много приятни хора, много качествени хора, хора, които ми дават хубаво чувство. Нямам проблем с това. Да кажа, че съм европеец е най-лесно, но съм от Босна и съм босненец.", категоричен е той.
Израснал в семейство с четирима братя и две сестри, Бруно от Босна помни детството си като щастливо, макар завинаги да е белязано от семейна трагедия. Малката му сестра губи живота си на едва 9 години от злокачествен тумор.
"Много щастлива фамилия бяхме. Нямахме много, но живеехме много хубаво. При нас има приказка "където децата са добри, къщата не е тясна".
"Сестра ми беше родена на 25 септември, аз на 26 септември, разликата беше 5 години. Това беше шок за мен, това беше нещо, което на тази възраст не си представях, че е възможно. Аз бях на 14, не можех да разбера, че просто тя няма да е там на следващия ден. Нямаше ден, в който да не си мисля за момента, в който загубих сестра си. Това ме преследва цял живот.", споделя специалистът.
А на помощ, за да се справи с мъката, идва футболът. Акрапович с усмивка си спомня за първия ден, в който докосва топката… или поне нещо, наподобяващо топка. "Нямахме топка и затова слагахме чорапи в по-голям чорап и така играехме футбол. Излизахме всички навън и си играехме по цял ден, не можеха да ни намерят, а като се приберем вкъщи, имаше шамари и веднага по леглата."
"Имах един братовчед, той не разбираше от футбол, беше много груб и все искаше да ме хване и да ме удари – правеше му кеф. За да му избягам, се научих да дриблирам и да тичам. Това бяха първите ми крачки във футбола, а след това дойде и първата истинска топка. По онова време да имаш такава беше нещо уникално."
"Във футбола търсех спокойствие, търсих как да забравя смъртта на сестра ми и давах всичко от себе си на терена. Казах си, че ще стана футболист и няма нито една бариера, която ще ми попречи да го направя."
Следват обаче разочарования. Когато е на 18 един от треньорите в клуба на родния му град - Челник, му казва, че е по-добре да си потърси работа във фабрика, отколкото да се мъчи.
"Аз му казах "ще видим тази работа", което беше нахално от моя страна, не може така да говориш на треньора, особено по онова време. Даже ми удари шамар. Но дойде друг треньор, който вярваше в мен и ми даваше шанс."
В Челник обаче се опитват да го изиграят с договора му, затова на 21 г. Бруно взима смелото решение да замине за Хановер, при семейството на по-голямата си сестра. На 8 август 1988 г. се качва за първи път на самолет и потегля към необятните възможности на Запада.
"Има символика. Аз го забелязах в самолета, имаше вестник и пишеше датата, преди това не обърнах внимание и си помислих "ако започна да играя в Германия, ще взема фланелка с номер 8". Оттогава докрая играя с номер 8.", добавя Акрапович, и продължава разказа си - "В Германия ме поканиха на проби в "Арминия". Бях 15 минути на терена, когато дойде спортният директор на клуба и веднага поиска да подпишем договор."
"Аз по принцип съм дисциплиниран човек. В Босна казваха, че съм голям германец, а в Германия, че съм по-голям германец от германци."
С ред и дисциплина Бруно успява да се справи, както с новия начин на живот, така и езиковата бариера. "От училище знаех съвсем малко немски. Имах късмет, че сестра ми имаше малка дъщеря. Тя започна училище на 6 и аз учех с нея граматика. Учехме и германски песнички, а с песни много лесно се учи, защото думите остават в главата. Казах си, искам да науча немски по-добре от германците. Почнах от много прости неща до граматика, която е много трудна в Германия. Имах един познат, адвокат. Казвах "виж, колко добре знам езика". Той пък ме покани на кафе и викна други съдии и един политик. Те ползваха думи, които чувах за първи път. Целият бях червен. Тогава разбрах, че има още какво да уча и му бях ядосан, но осъзнах, че това беше много деликатен начин да ми покаже, че имам още да работя."
Животът на Бруно в Германия точно започва да се подрежда, когато в родната му Босна избухва войната. Оставила отпечатък не само заради братоубийствените сражения, но и заради поредната лична трагедия, която трябва да изживее.
"Спомням си, че по едно време нямаше телефонна връзка. Една нощ, преди да си легна превъртах телефона - 20, 30, 50 пъти, просто да намеря връзка. Нямаше. Около 4 месеца не знаех дали семейството ми е живо. Баща ми беше болен. И той имаше тумор. Почина 1992-а година от същото - не от войната директно, но е свързано, защото по онова време нямаше лекари и нормални медицински условия. Исках да отида на погребението, но не можех. Семейството ми каза: "Можеш да влезеш, но ако влезеш, жив няма да излезеш". Аз бях със сестра ми, с нея се грижехме финансово за семейството ми в Босна и трябваше да помагаме много. Всичко беше толкова скъпо, положението беше ужасно. Взех решение да не пътувам."
Днес Акрапович си спомня в детайл всеки мач, в който е взел участие и разказва с лекота до най-малката подробност за всеки от тях. Един двубой обаче остава пълна мистерия.
"Имах мач в неделя, баща ми почина в събота. Треньорът ме пита на този ден дали искам да играя и аз не знаех какво друго мога да правя в живота си, с какво да се занимавам, затова реших да играя. Играх в срещата, но тя е единствената, която не помня. Нямам представа какво се случи. Знам, че сме спечелили с 2:0. Това беше ден, който исках да забравя".
Акрапович няма много време да страда, трябва да се мобилизира, защото в Босна все още са майка му и тримата му братя. Трябва да намери начин да ги измъкне оттам. Живи. "Разбирахме дали са добре от приятели, които пътуваха натам и от Червения кръст. По тях изпращахме пари. Но 20 кг чувал брашно струваше около 1000 марки. Аз взимах 6900 бруто заплата във "Волфсбург", нето - 3 и половина, т.е. може да си представите колко успявахме да помогнем. Средният ми брат трябваше да ходи 25 км, за да вземе някакви неща от първа необходимост. Даваше нещо скъпо, за да вземе нещо за ядене. Много беше ужасно, много. На никого не го пожелавам, такива конфликти между съседи - да се убиват, да стрелят по къщата ви..."
"Един по един издърпахме другите от семейството, последни дойдоха майка ми и най-малкият ми брат. Големият ми брат и сестра ми заминаха за Австралия, живеят там добре. Средният ми брат отиде в Хърватия. А майка ми и малкият ми брат се върнаха в къщата в Босна. Добре са."
"Тези трудности ми помогнаха, защото усещах голяма отговорност към семейството ми и казах, че ще дам всичко от себе си на никого да не му липсва нищо и ако функционирам аз, ще функционира и всичко друго. Това правило си поставих сам и се придържам към него."
Правилото сработва. В Германия Акрапович сменя няколко отбора, сред които "Волфсбург", "Майнц 05" и "Енерги" Котбус, с който играе в най-високото ниво на германския футбол – Бундеслигата. Става и национал на Босна.
"Срещу "Байерн" направих една асистенция и вкарахме гол. Можех и аз да вкарам, но не съм голмайстор и може би се изплаших в този момент и подадох. Виждате, когато се сещаш за асистенции, не си вкарал много голове."
Любопитен е престоят му в "Майнц", където е съотборник с настоящия мениджър на "Ливърпул" - Юрген Клоп: "Той говореше много с мен. Аз бях малко като бунтар, все имах конфликти. Просто не можех да губя и все се ядосвах, като нещо не се получаваше и така стигахме до конфликти с играчите. Веднъж от клуба искаха да ме изключат за 6 мача, трябваше да има разговор. Юрген ми каза "сега ще мълчиш, аз ще говоря". А аз му казах "това няма как да стане, аз ще се оправям", а той ми отговори "как ще се оправиш, няма да се оправяш сам". Беше много интелигентен човек, много сърцат. И той като мен много се палеше и искаше всеки да дава всичко от себе си!"
На 39 спира с професионалната си футболна кариера, за да се насочи към треньорската професия. За да направим паралел между "преди" и "сега" му показваме две снимки – едната от годините му на футболист, а другата вече като наставник.
"Човекът на първата снимка, мечтаеше във всеки един момент да е топ. Да удовлетвори хората с това, което прави. И вече мечтаеше да става и треньор. А този човек тук се вижда - босненска, твърда глава. Сещам се, че точно на този мач, знаеше, че е на прав път и ще може да постигне много."
"Косата ми беше запазена марка. Много ми беше трудно да се разделя с нея. Много се смея, като виждам тези снимки. Тази фризура ме защитаваше от всичко негативно, така успявах да се изолирам, да се концентрирам върху моите неща. Беше като щит около мен.", разказва още той.
За човек, изгубил толкова много в живота си, съвсем логично за Акрапович победата е всичко, но не на всяка цена. "Ако цената е мръсна – не. Ако цената е раздаване, желание, мотивация, тогава е на всяка цена.", категоричен е треньорът.
На всяка цена Акрапович вярва, че босненската твърда глава ще го увенчае с успех и в ЦСКА, там, където толкова много преди него не успяха. Но в живота Бруно е играл на тежък фронт, готов е и за този на "армейците".
