Легендата Христо Марков на 50: Като се върна от Катар, спирам с треньорството

27 януари 1965 г. В Димитровград точно преди половин век се ражда част от златната история на българската лека атлетика. Ражда се Христо Марков. Олимпийски и световен шампион в тройния скок, трошач на рекорди, двукратен спортист №1 на България, олимпийски шампион и като треньор на Тереза Маринова, избиран и за треньор №1 на България. На 24 септември 1988 г. 23-годишният Марков завоюва олимпийската титла на игрите в Сеул. На 24 септември, но но 2000 г. в Сидни неговата възпитаничка Тереза Маринова печели златния медал в тройния скок при жените. Той е един от петте олимпийски шампиони на България в леката атлетика заедно с Иванка Христова, Йорданка Донкова, Стефка Костадинова и Тереза Маринова. И както е видно – първият и единствен мъж, триумфирал за България в Царицата на спортовете. Покорява олимпийския връх на игрите, в които страната ни печели най-много златни медали в историята – 10. Днес отбелязва своите 5 по 10 години в Катар. Повелителят на петте олимпийски кръга навършва 50 години в Доха като треньор на националния отбор на Катар. Предава шампионския си дух на състезателите по троен и дълъг скок в арабската държава. В навечерието на юбилея легендарният Христо Марков даде специално интервю за „24 часа”.

Тези 50 години ли са най-голямата дистанция, която сте взели на три скока – на състезателя, треньора и човека Христо Марков?

- Да, прескочил съм голяма част от живота си. Както казват старите хора, станеш ли на 50 години, голяма част от съществуването ти е минала. Само господ знае какво предстои. Но 50 години са си 50 години. Знам, че съм допускал много грешки. Но ако трябва да се връщам назад, бих си изживял живота по същия начин, без да променям нищо. Човек обаче не трябва да гледа назад. Погледът трябва да е напред. За нищо не съжалявам. Може би ми убягва едно нещо като спортист – границата от 18 метра. Не успях да я премина. Рекордът ми е 17,92. Но това си е съдба. Човек не може да се меси в нея. Каквато му е орисията.

Тоест няколкото опита, в които сте прехвърляли 18-те метра, но сте правили фаул за съвсем малко, е единственото, за което съжалявате през отминалия половин век?

- Да, може да се каже, че съжалявам за това. Но моят живот си е като на всички хора – върви нагоре-надолу. Генерално обаче за нищо не съжалявам.

Какви са целите ви за следващите 50?

- Искам да съм здрав, за да правя това, което обичам и това, което ще трябва да правя. Човек не знае какво го очаква, но към момента съм доволен от онова, което ми се случва.

Кое е най-ценното, което ви се е случило за този половин век извън спорта?

- Имам си семейство, имам си две деца, които вече не са и деца, пораснаха големи мъже – Виктор и Аспарух. И съм подготвен вече да ставам дядо. (Смее се.)

От Димитровград до Доха – колко дълъг е този път, този скок?

- Много дълъг. С много препятствия, с много труд, много мъка, но и много хубави моменти. На този свят няма нищо случайно. Когато човек работи, знае какво иска и какво търси от себе си, нещата се получават. И пътят води до хубави постижения и места.

Посрещате 50-ата си годишнина на хубаво място в Персийския залив. В Катар сте от ноември 2012 г., какво открихте и откривате тук?

- Доха е много интересно място за работа. Продължавам да се уча, защото тук е много по-различно, отколкото в България и Европа. Хората са по-различни, обичаите са по-различни. Аз имам респект към религията им. Специално за Катар много ми харесва, че се обръща сериозно внимание и се отделят сериозни средства за спорта. Където и да мръднеш из Доха, ще намериш условия за спорт. Дори се създават условия за спорт, каквито човек недоумява защо са направени. А то се прави с една основна цел – за по-здрава нация. Това са го разбрали и го осъществяват. Малък пример – на няколко места в паркове в Доха има пътеки за бягане със зебран, дълги по 8-10 километра. Човек гледа и не може да повярва на очите си. Те се грижат за здравето и бъдещето на населението си.

Как протича животът ви в Доха?

- Старши треньор съм на националните състезатели по дълъг и троен скок. Сутринта тренировка, почивка, следобед – пак тренировка. Виждаме се с приятели, готвим си. Нормален работен ден. Аз съм един от малкото щастливи треньори тук, защото попаднах на сериозни състезатели. Вървят приказки за прословутият арабски мързел и несериозност в отношението и в спорта, но аз на този етап не мога да се оплача от такова нещо. Момчетата са ми много сериозни. Пооправихме и техниката. И се надявам тази година и най-вече през олимпийската 2016-а да постигнем резултати.

Каква е целта за Рио?

- Лично мен финал на троен и дълъг скок би ме задоволил. На олимпиада не може да се заблуждаваме, че погледът ни е отправен към медалите. По принцип подготовката трябва да е насочена натам и там да са най-добрите резултати, но от опит знам, че невинаги се получава. Макар че при мен и при Тереза всичко се е получавало. Опитвам се за този кратък период да науча момчетата, но не е лесно. Търсим резултати над 17 метра в тройния и над 8 метра в дългия скок, което според мен ще бъде достатъчно за финал.

Кой е най-сладкият ви миг в спорта? 24 септември 1988 г. или 24 септември 2000 г.?

- Като усещане титлата на Тереза е в пъти по-сладка за мен. Едно е да се състезаваш сам, друго е да стоиш отстрани и да чакаш. Ти не можеш да бъдеш вътре в състезателя и да му диктуваш какво да прави. Той трябва да бъде научен, да бъде създаден да бъде такъв. Тереза направи рекорд на България и лично постижение, стана шампионка точно на олимпиадата. Значи ние сме си свършили работата добре. Като състезател е по-лесно. Треньорската работа е много тежка. А в България – и недооценена. Неслучайно много специалисти избягаха.

Имате ли специален ритуал или начин на отпразнуване на 24 септември с Тереза Маринова?

- Ритуалът е, че се чуваме, поздравяваме се, връщаме се в спомените. Защото ние не стоим на едно място, движим се.

България има само петима олимпийски шампиони в леката атлетика - Иванка Христова, Йорданка Донкова, Стефка Костадинова,Тереза Маринова и Христо Марков – единственият мъж сред тях. Какви чувства ви навява споменаването на този факт?

- Не съм доволен от този факт. Искаше ми се да имаме и други олимпийски шампиони. Но в последните 20 години един от най-ощетените спортове в България е леката атлетика. Вярно е, че в последните 5 години се направиха стадиони. Жалко, че все още нямаме зала – ние сме като сирачета. Но и построяването не е достатъчно, тези стадиони трябва да бъдат оборудвани. Леката атлетика не е само пистата, за леката атлетика трябват много уреди и пособия. Ако ги има, тогава всеки стадион се превръща в притегателен център. Но как да развиваме висок скок някъде, където няма скочище. Или хвърляния без да има полигон. Или като няма гюлета, дискове и копия, какво правим? Пак нищо. Нивото на нашата атлетика падна много. И това не е случайно. Единствената причина за мен е, че до 2010 г. ние имахме един-два стадиона, където можехме да се готвим. След това се направиха стадиони в Русе, в Стара Загора... В Сливен беше малко преди това. Но не е нормално в София да няма зала за лека атлетика. Да няма нито един стадион, на който да се тренира нормално лека атлетика. Оценяваме всичко, което се прави на националния стадион, но да нямаш баня, където да се изкъпеш, да не можеш да ползваш сектора за гюле, защото ще повредим тревата... Атлетиката се нуждае от дом, от свой стадион, където да използва всичките му блага.

Каква е разликата в условията между България и Катар? Вероятно в Доха подсигуряването е на нечувано за нас ниво, но пък липсва кадрови материал?

- Заблуда е, че тук няма материал, има. От 6-7-годишни децата са вече по стадионите. Има треньори, които се занимават с тях. Но тук финансовите възможности са други. Вземат децата от къщите им с автобуси, карат ги до стадиона, след което ги връщат. От 10-годишни

децата получават заплата по 150 евро на месец, за да идат на стадиона, а ние не можем да им ушием екипи. По този показател нещата са несравними. Катарците вече имат успехи, но повечето са от натурализирани състезатели. Но ето, че вече си имат един Мутаз Баршим, който е феномен в скока на височина. В тяхното училище – Aspire Academy, имат страшно много деца и уникални условия. Имам наблюдение върху няколко деца и проявявам желание след една-две години да станат мои състезатели.

Кои личности повлияха най-много на 50-ия си рожден ден Христо Марков да бъде това, което е? За едно име съм сигурен, че ще споменете – треньора си Чавдар Чендов...

- Чендини си е на първо място. Не мога да не започна с майка ми и баща ми. Но след това с Чендини бяхме неразделни. В по-късен етап се появи и важната роля на жена ми. Тя беше постоянно до мен. И също имаше много тежък живот. С моите постоянни отсъствия тя си отгледа децата самичка. А това ти дава сигурност.

Какво ви даде Чавдар Чендов?

- Той ми е вторият баща. Много съжалявам, че си замина рано-рано. Имаше какво да даде още на българския спорт. И на семейството си, и на приятелите си... Изключително методичен човек. Защото аз като характер и спортист не бях много лесен. Но той винаги имаше търпението да изчака бурята – снишава се и след това пак налага неговото. Уникален човек. Това, което съм аз като треньор, изцяло го дължа на него. Той ме научи. Когато трябваше да изпълня нещо като спортист, той ми казваше защо трябва да го направя. Тандемът, който имахме ние, се опитвах по-късно да го предам на Тереза. И се получи. Дори в момента съм убеден, че Тереза е готова да работи като треньор на високо ниво с висока класа състезатели, не да се занимава с деца. Но това нещо трябва да узрее при нея. За Чендини мога да говоря много. Бог да го прости, остава си един от най-скъпите ми хора.

С идеята да запазите частица от него жива ли клубът ви по лека атлетика в България не се казва „Христо Марков”, а е кръстен „Чавдар Чендов”?

- Да, с тази идея беше създаден клубът – да се споменава неговото име.

Споменава ли се? Имат ли успехи децата ви?

- Да, определено. Благодарение и на Тереза, и на Таня Ковачева, която работи основно с децата. Имаме си много медалисти. И името на Чендини се споменава постоянно.

Да очакваме ли скоро името на талант от клуб „Чавдар Чендов” да се чуе и около световния и олимпийски връх?

- Дай Боже, имаме таланти. Веднага ще спомена името на Дейзи Иса. Но през последните две години при нея се получиха редица травми – и от пубертета, и от израстването. Повиши килограмите. Сега обаче и тя е амбицирана, и аз съм амбициран да се завърне сериозно. Дори в средата на февруари тя ще дойде в Доха за подготовка при мен за два-три месеца. Тя е момиче, което има сериозно бъдеще в атлетиката.

Задавали ли сте си въпроса „докога” със спорта? Предвид условията, при които работите в Катар, това едва ли стои на дневен ред в момента. Но минават ли ви мисли за живота след спорта?

- Нямам идея със спорта докога. Затова и казах, че бъдещето е непредвидимо. Но почти съм сигурен в едно – когато ми приключат отношенията с катарската федерация, прибирайки се в България, по всяка вероятност няма да се занимавам със спорт. Ще си поддържам клуба, ще бъда в спорта, но няма да работя като треньор.

Това звучи жалко, не се ли натъжавате и вие, когато го казвате?

- Натъжавам се. Но така виждам нещата. Аз водя и катарските си състезатели на подготовка в България, вече имаме стадиони, имаме база, но тя не може да бъде споделена от българските лекоатлети. За тях това удоволствие е скъпо. Защото ние нямаме финансиране. Няма толкова пари за подготовка. А кога работи най-добре един лекоатлет? Когато е в лагерна обстановка. Защо имаше атлетика по моето време?

Защото ние бяхме на лагери по 300 дни в годината. Сега как да контролираш състезателя, когато нямаш допир до него? Виждаш го на сутрешна и следобедна тренировка. Нито го знаеш как се храни, нито кога си ляга. Нищо не можеш да контролираш. Това е една от големите причини да нямаме българска атлетика.