Стефан Аладжов е роден на 18 октомври 1947 г. в София. За 14 години отдаденост на “Левски” става недостижим рекордьор по изиграни мачове в историята на “синия” клуб. Започва да играе в “Спартак” (Сф) през 1964 г., после преминава в “Сливен”, за да остане в “Левски” от 1967 до 1981 г. След което завършва кариерата си в “Спартак” (Вн). Изиграва впечатляващите 378 мача и вкарва 4 гола в “А” група. От тях 368 и 4 гола са за “Левски”, а 10 за “Спартак”. За “сините” има общо 473 мача и 9 гола (368 в първенството, 65 за купата и 40 в евротурнирите). Пет пъти е шампион (1968, 1970, 1974, 1977 и 1979 г.) и пет пъти носител на купата на България (1970, 1971, 1976, 1977 и 1979 г.). Левият защитник има 30 мача и 1 гол за националния отбор на България. Участва на световното първенство в Мексико (1970), в състава е и за Мондиал 1974 във ФРГ. Избран е за футболист №1 на България през 1970 г. “Заслужил майстор на спорта” от 1973 г. Общо записва 563 официални мача. След края на кариерата си става треньор в школата на “Герена”. От 2005 г. работи в спортното училище на “Левски”. В навечерието на 100-годишния юбилей на клуба рекордьорът Стефан Аладжов посрещна “24 часа” в дома си в София за интервю в рубриката, която му отива най-много - “Шампиони на масите”. Своите отличия вече държи по-настрани, медалите си е събрал в ъгъла. Но край тях се ширят медалите, които му носят най-голямо щастие. Тези на две волейболистки - дъщерите му Мария и Стефания. С жена му - бившата баскетболистка Пепа, с гордост се взират в най-ценното в апартамента им. На цяла стена големият левскар сам е изработил нещо като алея на славата от и за неговите момичета. Но интервюто за “24 часа” започваме от другата му голяма любов - “Левски”.
- Господин Аладжов, как човек с 5 титли и 5 купи приема 5-годишната липса на трофей в “Левски”?
- “Левски” е извоювал името си с духа на много играчи като отбор, за който целите са първо място, купа на страната и евротурнирите. Неприятно е, че точно 100-годишния юбилей ще посрещнем без никакъв трофей. Но и без никакъв живец. Докато ЦСКА успя да се изправи. А ние - нищо. Дали ще сме пети или седми, няма никакво значение. Ние от тази седморка не можем да изпаднем. Ами налагайте си юноши. Да, сега се дава шанс на няколко момчета, но в тази ситуация може и повече.
След подготовката имаше щастливи възгласи от привличането на Чмовш, Божинов, Генков. Даже вестниците пишеха "Левски" с двоен трансферен удар - привлече Божинов и Генков". Да, ама на терена нещо ги няма. Заедно с Макриев, а и с Туре може да кажем, че имаме четирима нападатели. А нещата не стават. Тези момчета трябва да знаят, че да играеш за "Левски" е чест, нещо специално. А не просто спирка от кариерата. Но тези трансфери кой ги направи? Не бива да се крие. Направо си тръгваш с футболистите през лятото. Не може да си идат само дузина футболисти. Ще си отидат и тези, които са ги довели.
- С какви чувства вие срещате юбилея - надделява радостта от успехите като футболист или тъгата и срамът от последните месеци?
- Неприятно е. На моменти си казвам - дано по-бързо мине 24 май и нещата да тръгнат нагоре. Трябва да се направи някаква селекция, за да имаме отбор на ниво. Сега “Ботев” (Пд) били класен отбор. И какво, оправдания ли си търсим? Няма значение класен или некласен, ти си “Левски”, трябва да биеш. Едно време пак имаше класни. В тази седморка сега всеки се бори. Сега падаш 4 пъти от ЦСКА, 4 пъти поред в “А” група и излизаш да говориш. Еди-кой си отишъл на бар. Можеш да си позволиш, ама поне да си бил. Едно време, ако паднем един мач и се крием вкъщи до другия, когато да изкупим вината. Сега доживяхме да се поздравяваме в съблекалнята след загуба.
Фауловете преди юбилея почнаха още с гафовете за снимките за календара. Всичко се правеше прибързано. А не както подобава на този клуб. Едва ли не имаше ези-тура в кафето и айде да се снимаме. За тези 100 години има много футболисти, дали на “Левски”. И трябваше да го измислят. Може би като за 95-годишнината – един плакат с всички отбори. Иначе винаги ще има обидени. Аз не съм се натискал да се снимам. Но си пожелах тогава - дано този гаф им светне като лампа и да не се допускат нови. Но те продължиха да правят грешки. Никаква организация, отделно, че отборът не върви. Но за отбора – с тези играчи дотук.
За юбилея ще се съберем, ще намерим сили за празничност, все пак е 100-годишнина. Но в този мач и да бием с резултат, голяма работа. В първенството се провалихме тотално.
- Кой е най-ценният миг за вас от вашето участие в 100-годишната история? Някоя от петте титли, достигането до 1/4-финали в КНК и УЕФА или незабравимото 7:2 над ЦСКА?
- Както ЦСКА се радват, така и ние сме се радвали най-много от победите над тях. Да, международните са носели голяма радост – срещу “Барселона”, “Аякс”, “Атлетико” (Мадрид). Но и мачовете срещу ЦСКА винаги са били едва ли не като заряд за мач от европейско ниво. Още докато си в тунела на “Васил Левски”, си настръхнал. Но 7:2 е най-големият мач за мен. Аз бях едва на 21 години. Целият стадион гореше от факли. Нощта стана ден. След мача те спират навсякъде да те поздравяват. Ценен спомен са ми още 5:2, драматично 3:2, при което ги бихме с дузпа... 1970 година ми беше най-добрата. Станах футболист №1 на България. С националния отбор бях на световното в Мексико. С “Левски” направихме дубъл. Витлачил беше треньор. Водеше много разнообразни тренировки. И все с топка. Футболистите не обичат много сухите тренировки.
- Как се натрупват близо 500 официални мача за един отбор в онези времена? Сега все по-рядко и в световния футбол се срещат гиганти по този показател като Райън Гигс...
- А и те сега играят по два пъти повече мачове на сезон. А ние, българите, още тогава не можехме да играем по три мача на седмица. Ние сме от друго тесто. Аз ги натрупах, защото за тези 14 години при максимален брой от 30 мача, играех винаги между 25 и 30. Говоря за “Левски”. Преди това бях в “Сливен” в “Б” група и влязохме в “А”. Същото стана и през 1981-1982 г. със “Спартак” (Вн) – влязохме от “Б” в “А” група. Замислям се сега – много мачове са си. Аз започнах като халф в “Левски”. Иван Здравков – бащата на Тони Здравков, играеше ляв бек. Но му счупиха крака в Бургас и аз заиграх ляв защитник. Малко дефицитен пост беше и в националния отбор.
Има нещо, което си изтъквам. И едва ли не е достойно за Книгата на рекордите “Гинес”. Имам три жълти картона за 14 години в “Левски” и 2 години в “Б” група.
- Това за защитник е уникално постижение. Помните ли ги тези три жълти картона?
- Да. Като двата бяха в един мач и стана червен. Беше в Дупница срещу “Марек”. Топката излезе в тъч. Съперникът, от когото се удари, си се оттегли. Няма спор, че тъчът е наш. Но публиката в Дупница не си поплюваше и съдията вдигна байрака за техен тъч. Аз поднесох демонстративно топката на страничния съдия и му я пуснах, което си е за картон. Главният съдия Атанас Матеев притича и ми показа жълт картон. В 60-ата мин е вторият ми жълт картон, когато ме изгони. Пробивам по лявото крило вече към корнера. И десният бек Кючуков ме изрита отзад. А аз играех на инжекции, мажех се. Станах и се хвърлих към него, но без да съм го докоснал. Втори жълт картон и червен. Третият ми жълт картон беше срещу “Черноморец” в Бургас. Топката ме прехвърля и аз я хванах с ръка. За 14 години в “А” и 2 в “Б” група ми е това. Не съм имал картон за грубости.
- Как ляв бек става футболист №1 на България?
- Трудно е. Преди мен Шаламанов беше ставал – десният защитник на “Славия”, много добър футболист. Става се много трудно, но с постоянство. А годината ни беше много силна. Но аз съм благодарен, че съм играл с много силни футболисти в “Левски”. Дължа отличието и на тях.
- Кой е най-силният футболист, с когото сте играли?
- Естествено, че Гунди, защото от 1967 до 1971 г. играх с него. След това имаше други поколения. Играх и с Жечев, с Ивков. “Левски” винаги е имал много силни вратари и централни нападатели. С това ще го запомня аз. Да изреждам всички за 14 г., няма смисъл. Но Гунди слагам най-отпред. Когато заиграх ляв бек, по-силният ми крак беше десният. Гунди вика: Оставаме след тренировките и ще ми центрираш с левия. Оставахме по половин час повече. Центрирам му, а Гунди с глава насочваше топката, където си поиска. Гунди беше и човекът, който ме посрещна най-добре през 1967 г. Аз го гледах с отворена уста. А той: “Какво си се стреснал, какво си се уплашил. Влизаш и ги мачкаш.” Окуражи ме. Когато дойдох, те играеха за купата на Съветската армия със “Спартак” (Сф), биха 3:0. Три гола вкара Мони Николов. Като влязох в съблекалнята, бях на седмото небе. Никога не съм вярвал, че ще съм толкова близо до Гунди.
- Това ли е най-тежкият момент в 100-годишната история на “Левски” – загубата на Гунди?
- То беше загуба за целия спорт в България. А и загубата на Кольо Котков - също. Макар той да беше пред отказване, гласеше се да почва работа. И Кольо беше приятно момче, няма да нагруби никого. Но явно хубавите хора си отиват. В траура сигурно са се включили 500 000 души. Говорят, че били 150 000. Но аз мисля, че бяха 500 000. Тълпите започваха още от “Подуяне”. Тогава бяха починали и трима съветски космонавти. Опитаха се да омаловажат значението на катастрофата на Гунди и Котков. Но не успяха. Загубата е голяма. Не ги разбирам тези, които сега опорочават паметници.
- Вие сте отнесли удар от милиционер преди погребението, какво стана?
- В траурната колона от “Герена” ние вървяхме най-отпред, заедно с медалите. Бях с Гошо Тодоров. Още на “Герена” се отделих на 5 метра да поздравя един познат. Тръгвам да се връщам в процесията и един полицай ме удари. Гошо го хвана веднага. Явно не ме позна, помислил ме за човек от шествието, който иска да се включи в процесията. Явно властите тогава са били доста изнервени. Но толкова натъжени хора със сълзи в очите не съм виждал.
- Разкажете някоя неизвестна и интерсна история от кухнята на “Левски”?
- Бай Кольо обущарят влизаше в съблекалнята преди мач, оправяше бутоните. Но той беше много деен по време на партийните събрания. Бай Кольо оглеждаше, следеше всичко какво става. И видял, че на вратичките на шкафчетата в съблекалнята някои си слагаха по-леко облечени жени. Любо Начев тогава се водеше началник на футбола. И на едно събрание казва: “Другарю Начев, как може така, вместо да сложат портретите на Маркс, Енгелс и Георги Димитров, те слагат жени.” Любо Начев се чудеше какво да му отговори. И каза: “Абе, бай Кольо, в тази съблекалня, където се разхождат голи мъже, да сложим на нашите ръководители портретите ли?” (Смее се.) Човекът излезе от ситуацията.
Интересните истории са много. Излизаш от един лагер, влизаш в друг. И ако няма някой зевзек като Сашо Костов да те разведри, направо ставаш луд. Известна е историята с таблото и Цецо Атанасов от ЦСКА. При 7:2 той му вика: “Нали си най-бързият от ЦСКА? Тичай до вашия стадион за още едно табло, че това вече е пълно.” Доколкото си спомням, един път точно се приземявахме със самолета и Иван Здравков чете вестник. И Сашо взе, че му запали вестника. А Здравков пък се прави, че нищо няма... Щеше да си изгори ръцете. После го смачка вестника и го хвърли. Имаше и такива кодоши, по-солени.
- Можеше ли ЦСКА да ви отмъкне от “Левски”?
- Аз в ЦСКА нямаше как да отида. Ние сме четирима братя. И четиримата сме левскари. Отборът още беше “Динамо”, когато големият ми брат ме водеше на мачове. Още преди да съм станал човек, преди да съм почнал първи клас. Когато бях в “Сливен”, чичо ми дойде един ден. Той беше заместник-министър на пощите, а и бивш председател на “Левски”. Тогава три кръга преди края ние се бяхме класирали за “А” група. Казах му: “Чичо, какво, дошъл си да ме навиваш за “Левски”? Няма нужда. За мен е чест. Това е велик отбор.” Тогава нямаше трансфери като сегашните. Пред “Васил Левски” се струпваха хиляди хора. Не може да се мине пред главния вход, просто като на манифестация. Събираха се фенове на различни отбори, най-много на “Левски”. А горе се решаваше пред специална комисия от ръководството на футбола. Викат те и ти си казваш: “Искам да играя в “Левски”, искам да играя в ЦСКА.” Искат да го чуят от теб. Така ставаше. По онова време дойде и Крум Янев да ми предложи да ида в ЦСКА. Казах му: “Не, бате Круме, няма да стане.” Та пред комисията казах, че искам в “Левски”. Въпреки че “Сливен” влезе в “А” група, предлагаха ми да ме правят почетен гражданин. Преди да се явя пред комисията, се скрих и спах у един наш деятел в някакви жилища в “Захарна фабрика”. Да не би ЦСКА да се обадят и да ме откраднат. Имаше някои обаждания, но нямаше как да предам братята ми и чичо ми. А и самия себе си. Та спах в една стаичка на дървени нарове. Толкова съм и спал, де. Имаше трепет, преди да се явя пред комисията. Явих се и готово. Тогава нямаше жълти карти, трансферни суми.
- От “Сливен” са ви предложили да сте почетен гражданин, с какво ви изкушаваха другите, не получихте ли поне пари на ръка?
- Абсолютно нищо. Асен Младенов беше председател на “Левски”. От “Сливен” не ми дадоха една награда от 200 лева. И от “Левски” ми я възстановиха.
- Значи сте отишли в “Левски” за честта, семейството, голямата тръпка и 200 лева?
- Да. После в “Левски” играехме за 70 лева премия. Като 8 лева ти е ергенски данък. Аз се ожених след края на кариерата ми. С жена ми се запознахме, когато отидох във Варна след “Левски”. Тя играеше баскетбол в “Спартак” (Варна). Както казваше Коце Божилов – администраторът и жива история на “Левски”: “Стефане, ако ми върнат ергенския данък и парите, изхарчени по кръчмите, ще стана истински богаташ.” Така си отиде човекът, ерген. Такива бяха данъците тогава. И в националния отбор ни удържаха ергенски данък.
- Какво можеше да си купиш тогава с 8 лева?
- Сиренето беше 1,20 лева за килограм.
- Кое е най-голямото нещо, което сте получили заради футбола?
- Направиха ме “заслужил майстор на спорта”. Първо бях “майстор”, а след класирането за световното станах и “заслужил”. За “майстор” ни даваха 10 лева без удръжки, а за “заслужил” – 20. Като заплатите си спомням, че бяха по шифър – за играч от националния отбор – 250 лева. За другите май бяха по 200. За 7:2 над ЦСКА чичо ми уреди да ни дадат по 100 лева от пощите, а Иван Вуцов с връзки уреди да вземем плат, за да си ушием костюми. “Заслужил майстор” и “Футболист на годината” са ми най-ценните придобивки.
- Днес виждам как сте оставили на заден план вашите трофеи и медали за сметка на волейболните отличия на дъщерите ви. Радвате ли се, че и те са поели по спортния път и ви пращат отличия от чужбина? Това ли е най-ценното с днешна дата за Стефан Аладжов?
- Преди да заминат, продадох една вила, която имах, защото не бяхме много добре с финансите. Продадох я за някакви 5000 долара, за да мога да ги изпратя да учат. Спечелиха зелени карти. Голямата беше в Лас Вегас. Малката първо в Далас, после на Хаваите. Но започнаха, тук и то в ЦСКА. В една заличка на “Армеец” към военното поделение. Нямаше я сегашната голяма зала. Просто ни беше на две спирки с тролея. По-удобно ми е. Аз си знам как почнаха. И двете сега са във Франция, в Лион. Представят се добре. Приятно ми е. И тук съм им гледал мачове. А като се обадят от чужбина, че са били, винаги ми е хубаво. Ненапразно съм ги подпрял, както съм можел да си позволя. Радвам се, че се занимават със спорт. А е нормално техните медали да са на преден план – те са бъдещето. Аз и много купи, медали, флагчета съм раздал. Някои още на аерогарата. Сега малко съжалявам. Ако беше направен музеят на славата на “Герена”, както се планираше, сигурно всичко щях да дам там. Но всичко тръгна каръшки - нито стана сектор “А”, нито имаме отбор. Може би Иван Вуцов е прав. Като не си сключил договор с “Газпром”, не трябваше да се бута секторът. Да си мине 100-годишнината, пък после да го строят и 5 години. Прав е Вуцов - с тези пари можеха да се докарат добри играчи и поне да се вземе един трофей за юбилея.
- Един от най-големите бичове за съвременния футбол е уреждането на мачове – бизнес за милиони. Едно време имаше ли спазарени мачове и какви бяха облагите?
- Договорени мачове е имало. Но не такива работи като сега – за тото, за пари. С „Левски” гостувахме на „Миньор”. За победа се вземаха две точки. Равен ни устройваше и двата отбора. Те се бореха да не изпаднат. Бяха се обадили от „Миньор”. Но знаете как посрещат „Левски” в Перник. Публиката скандира, стадионът ще избухне. Вадят шалове, знамена на „Левски” и ги горят... Те не знаят нищо. А и ние поведохме 3:- Чавдар Трифонов прави третия гол, никой не отива да го прегръща. Изненада се много. Той не знаеше, че трябва да направим равен – тича, радва се. А ние цялата защита заедно с вратаря ни Стефан Стайков сме в националния отбор. Хем не трябва да се излагаме, хем трябваше да клякаме. Но ни вкараха 3 гола за 3:3. Левият им бек мина като на парад и вкара. И от горенето на знамена публиката почна да скандира „вечна дружба”. Имаше и един мач в Бургас. Но пари никога не сме вземали. Просто и двата отбора ги устройва равният. Но такива случаи е имало много и с другите отбори – и за Петьо Жеков се играеше, и за Гошо Славков, Бог да го прости. Покрай надпреварата за „Златната обувка”.
- С какво ще запомните участието си на световното в Мексико?
- Тръгнахме с голяма кошница. От 2:0 Перу ни биха 3:2. После охранявали къщата на Стефан Божков с полиция. Ние все имаме големи очаквания. А може би още предварително се объркаха нещата – бяхме на лагер на Белмекен, голе бяха студове. А в Мексико – 30 градуса и нагоре. Едно време се залагаше на подготовки по един месец – изкукуригваш направо. В Мексико някой съчини и тотална глупост – че сме се сбили с Митата Якимов. Абсолютна измислица. И сега си се виждаме с него. Чест му прави, винаги идва, когато почитаме паметта на Гунди.
- Работите в спортното училище на „Левски”, кои момчета се открояват там?
- При нас е Владислав Мисяк. Избраха го за №1 срещу „Литекс”, нищо, че паднахме. Не знам Топчо защо не почва с него, защо не почна с него срещу ЦСКА. Братята Цоневи са при нас. Стивън Петков, Александър Любенов. Но трудно им се дава шанс на тези деца. За мен Мисяк е най-добър, въпреки че Боби Цонев проби по-рано.
