Ники Илиев: Левски можеше да играе финал в Европа

- Аз бях войник, мисля че полу­чавах 80 лева. И то, толкова, за­щото победихме Щутгарт и на всеки играч му вдигнаха чина. В казармата ме направиха старшина-школник. Другите пари идваха от премии. Но ние взимах­ме много, защото непрекъснато биехме (смее се). Това беше през 1983 и 1984-а. След това през 1985-а за жалост ни разтуриха. Парите са важни да поддържаш някакъв стандарт и да издър­жашсемейство. Но при нас во­дещ бе гладът за успехи, а не па­рите. След тренировки се при­бирахме в махалата и там ри­тахме на площадките. А сега им дай на децата компютри, теле­фони, пиърсинги, татуировки, на по-големите - жени и барове... Така няма как да стане.

Кой мач винаги ще помни­те?

- Всички мачове срещу ЦСКА. Бихме ги седем пъти поред, а преди това имахме две равен­ства - в девет мача нямахме за­губа. Докато не дойде двубоят за купата през 1985-а, когато ни разформироваха (ЦСКА печели с 2:1, става бой на терена). Странно беше, защото преди него бяхме предупредени да вни­маваме, да не реагираме на ни­що. Явно нещо са усещали треньорът Васил Методиев-Шпайдела и ръководителят на клуба Кръстьо Чакъров. Бяхме изрично предупредени, защото в съста­ва имахме кибритлии. Ние в те­зи двубои излизахме и знаехме, че ще победим. А какво стана - биха ни с гол с ръка на Георги Славков, Бог да го прости, той по-късно си призна за нея. Както и с красиво попадение от несъ­ществуващ фаул. Нямаше как да не се изнервим. Имахме голямо самочувствие срещу армейци­те. В тунела преди мач винаги някой от нашите им подвиква­ше - „Пак сте пребледнели! Не се притеснявайте, няма смисъл! Този мач не го мислете, готве­те се за следващия!". Трябва да отбележа, че тези успехи са цен­ни, защото ние играехме срещу изключителен отбор на ЦСКА -та те отстраняваха Нотингам и Ливърпул. А ние ги биехме с юноши. През онзи период незаб­равими остават трите купи през 1984 и мачовете с Щут­гарт (б.а. - Левски елиминира германците 8 два поредни сезона, първо за УЕфА (сезон 1983/84 1:1 и 1:0), а след това за КЕШ (се­зон 1984/85 с 1:1 и 2:2). Яд ме е, защото през 1985-а година раз­рушиха отбор, който имаше по­тенциала и качествата да про­бие сериозно на международна­та сцена и да достигне дори фи­нал! Още през 1983-а като бледи юноши бихме Щутгарт, а през 1984-а ги елиминирахме като шампион на Германия.

Спомняте ли си кой ви каза, че има възможност да играете в Болоня?

- Естествено! Новината ме завари година преди да стане трансферът. През 1988-а дойде тайно човек от италианския клуб и ми каза, че се интересу­ват от мен. Но трябва да си мълча, за да изпипат нещата, да уредят да ме пуснат в чужбина. Защото ние нямахме право да напускаме българските клубове, преди да сме навършили 28 годи­ни. Наблюдавали са ме много пъ­ти. Правил го е Едмондо Фабри - бивш треньор на Италия и Бо­лоня. Пращали са и хора на мачовете на националния отбор, включително и срещу Холандия, когато ги победихме с 2:1 в кон­трола преди европейското през 1988 година. След онзи двубой ка­тегорично са решили да подпи­шат. И тогава дойде пратени­кът им да ми каже, че ме взи­мат. Предложили са на Левски 1 милион долара, но нашите ка­тегорично са отказали. След то­ва са дали 1,5 милиона, но и тази оферта е била отхвърлена. Ва­сил Методиев бил казал на Упра­вителния съвет, че ако ме пу­снат в чужбина - не гарантира борба за шампионска титла. Предложението бе прието през

1989 - при това тези 1,5 милио­на долара бяха за под наем. Сума­та бе за 3 години, а след това Болоня трябваше да ме откупи за още пари. За съжаление оти­дох контузен в Болоня - със скъсан менискус. И въпреки това подписах. Но още след първия ден на подготовката се наложи да ме оперират.

С кого и срещу кого ви е било най-кеф да играете?

- Най-голямото признание е да играеш за националния от­бор. Отделно от това - радвал съм се най-вече на мачовете в Италия. Там имах възможност­та да се изправя срещу най-сил­ните в света - Марадона, Ван Бастен, Рийкард, Гулит, Руди Фьолер, Карека, Алемао, Баджо тъкмо пробиваше. Удоволствие е да излезеш срещу такива игра­чи. Получих признанието българ­ски защитник да играе в Калчо­то, при това в период, в който един отбор можеше да има са­мо трима чужденци! За мен Ма­радона е най-добрият за всички времена, а Ван Бастен е най-силният нападател. Вкарах и на единия, и на другия отбор! Сре­щу Наполи на Марадона го направих с пета, а срещу Милан отбелязах с Левски!

Кой е най-красивият ви гол?

- Четири са ми любими. Сре­щу Милан на „Сан Сиро", на „Ва­сил Левски" в мач на звездите с воле, със задна ножица срещу Ло­комотив София, когато си взи­мах довиждане с публиката на Левски през 1989-а, както и сре­щу Германия в контрола през 1989-а (1:2) - пас отляво на Хри­сто Стоичков - поех топката на гърди и вкарах с воле с левия крак в долния ляв ъгъл.

Съжалявате ли за нещо в житeйскиплан за тези 50 години?

- Завършвайки треньорската школа в Коверчано, мислех да се насоча към тази професия. Но за съжаление ми откриха проблем със сърцето. Казаха ми да се от­деля от футбола, да избягам от стреса и напрежението. Изпла­ших се - лекарите ме бяха отпи­сали, едва ли не си отивах всеки момент. Проблемите бяха свър­зани с погрешните операции на крака във Франция, последвалите инфекции на коляното. Бях на крачка от ампутиране на крака. И всичко е дало отраже­ние на сърцето. Развитието ми в треньорската професия при­ключи. Но никога не казвай „Ни­кога" - имам си диплома от Ко­верчано. И сега мога да помагам на треньорите, но те трябва да искат. А в повечето случаи у нас наставниците са много мнителни, което не им помага. И започват да треперят, вместо да гледат да направят голям екип. Иначе преди това бях помощник в Славия на Наско Сира­ков - бях завършил стажове в Милан, Ювентус, Сампдория и Удинезе. След това изкарах най-високия лиценз, но ми откриха проблемите със сърцето.

Как виждате Левски на 100-годишнината му?