Днес легендарният вратар на Локомотив (София) Румен Горанов ства на 65 години. Стражът, който понастоящем е съветник към парламентарната комисия за детето, младежта и спорта, говори пред „Меридиан мач”, припомняйки си интересни моменти от своята кариера.
Г-н Горанов, в младежките си години освен футбол сте тренирали още баскетбол, хандбал и волейбол. Как избрахте именно този спорт пред останалите?
- Играл съм с ус пех в училищния отбор на всеки от тези спортове, но най-голям интерес имах към футбола. В техникума в Плевен започнах като нападател и в мачовете, в които водихме с 2-3 гола се връщах да пазя. Затова когато започнах да тренирам в местния Локомотив вече ме бяха избрали за този пост, тъй като бях жилав и мускулест. Скоро обаче отборът го закриха и аз преминах в школата на Спартак. Там пред очите ми бяха двама отлични вратари като Никола Пърчанов и Георги Найденов (б.р. по това време легендарният страж на ЦСКА е треньор в Спартак), които бяха пример за мен.
- Как се стигна до преминаването ви в Левски, а след това и в Локомотив София?
- През 1969 г. бях вратар на юношеския национален отбор, който спечели европейската титла в ГДР и бях определен за най-добър на своя пост на турнира. На финала победихме домакините, а след завръщането в България разбрах, че Левски са попитали за мен. Така аз отидох при тях, a съотборникът ми Георги Денев в ЦСКА. В самия отбор почти не играх, тъй като по това време титуляри бя-ха вратари, стигали до националния тим - Бисер Михайлов и Георги Каменски. Моето желание обаче бе да пазя по-често и един ден имахме разговор с Никола Котков. Той ми каза, че Локомотив ще се отдели от ЖСК Славия и новия отбор има нужда от вратар. Познавах треньорът Георги Берков от младежкия национален тим и нямах колебания. По същото време говорих и с Гунди, който винаги се отнасяше бащински към по-младите играчи итой ми каза: „Добре си го решил. В Левски ще те оценят едва когато си тръгнеш". И наистина, отидох в Локомотив и станах войник в ЖП войски докато се уволня и само след няколко мача бях вече национал. След като победихме Левски с 2:1 те поискаха да ме накажат за
2 години заради това, че не съм се върнал при тях. След като обясних ситуацията във федерацията, те присъдиха в моя полза.
- В Локомотив София играете с интересна фланелка. Разкажете нещо повече за нея...
- В Локомотив пазех с фланелка на националния отбор на Австралия. Сдобих се с нея по време на едно турне на А отбора през 1973 г., където играхме 3 мача срещу домакините. Тъй като вратарите сме суеверни, след като направих няколко добри мача с нея продължих да
я нося в мачовете на клубния отбор.
- Според официалната статистика имате 34 мача за националния отбор. Кой от тях ви е най-скъп?
- За щастие съм участвал в няколко важни двубоя за националния отбор в световни квалификации, като бих отличил тези през 1973 г. като гост на Северна Ирландия и Португалия. В първия мач завършихме 0:0, като 20 минути пазих със спукано ребро. Срещу Португалия завършихме 2:2, като в две ситуации Еузебио оставаше сам срещу мен и не му позволих да отбележи. Имам и два мача на световното първенство във фРГ през 1974 г....
- Там обаче не ви пускат в заключителния мач с Холандия...
- Не мога да се сърдя на Христо Младенов, тъй като той дойде преди мача при мен и ми каза, че няма да играя. Причината бе изравнителният гол за Уругвай в предишния мач, дело на Павони. Журналистите ме атакуваха за него и обявиха, че съм с лабилна психика. Освен това в отбора имаше напрежение заради обещаните премии, а и някои партийни ръководители изказваха мнение как да изглежда състава.
- Как се стига до трансфера ви в чужбина?
- В началото на 80-те години имаше две запитвания за мен от Аустрия и Хамбургер, но от Локомотив не ме пуснаха. След спечелването на Купата на съветската армия през 1982 г., за което бях с основен принос, отново поисках да заиграя в чужбина и преминах в Арис Лимасол. Впоследствие играх в Алки при Данко Роев, Олимпиакос Никозия и Моста (Малта) при Генчо Добрев. Навсякъде работех и с младите вратари и някои от тях стигнаха до кипърския национален отбор. Впоследствие се върнах в Олимпиакос като помощник на Давид Кипиани през 1990 г. Изключително съм доволен от отношението на местните към мен през целия период.
- Кои са най-тежките контузии, които сте получавал в кариерата ви?
- По време на един мач за Балканската купа в Букурещ бях със скъсани връзки. Това стана, след като при борба за една висока топка трима играчи паднаха върху мен. В Кипър пък пукнах раменна кост, която и досега ме боли. Заради тази контузия не се осъществи мой трансфер в Гърция.
