Краят на петата си година като треньор на Черно море Илиан Илиев отбелязва на първото място в efbet Лига с 3 точки повече от шампиона Лудогорец. Варненецът, който на 1 ноември бе обявен и за селекционер на футболните ни национали, прави равносметка и хвърля поглед напред в обширно интервю пред „Телеграф“.
- Г-н Илиев, каква година изпраща българският футбол?
- Спортно-технически 2023-а се различава от предишните с това, че малко ни изпуснаха и Черно море завърши на първо място в класирането в Първа лига. Това е факт, защото показахме по-голямо постоянство от отборите, които декларират по-сериозни амбиции. На национално ниво, щом националният отбор цяла календарна година няма победа, значи не са добре нещата. Трябва да направим всичко възможно, за да продължим и да развием това, което се показа в мачовете с Унгария и Сърбия.
- Има ли все пак конкретни успехи, които заслужават да бъдат отбелязани?
- Трудно е да говорим за каквито и да е успехи в българския футбол в момента, дори на фона на това, че първенството е по-оспорвано, а представителите ни в турнирите записаха някои добри резултати. Лудогорец в крайна сметка ще продължи и напролет. Като цяло е по-добре да се вглеждаме в положителните неща, макар че има и доста странности и изненади като цяло.
- Вас какво ви изненада?
- Например това как Георги Гинчев стана международен съдия. Оставяме мачовете, които ни е свирил и спорните моменти, говоря генерално. Искам някой да ми даде една причина този човек да стане международен съдия. Дали има някакви по-особени качества, дали издържа на напрежение... Не мисля. И не е лошо, че някой го бута, лошото е, че тези, които идват след него, си викат: Ааа, значи така се случват нещата, дайте да правим като него. И така. Другият е Иво Андреев. И той е същият. А това не помага за развитието на българския футбол, напротив.
- Как ви се отрази това, което се случи през ноември по улиците на София, докато вие дебютирахте начело на националния отбор в мача с Унгария?
- Със сигурност не беше приятно. Обстановката беше доста необичайна. Не мисля, че събитията трябваше да се развият точно по този начин.
- Никога не сте пестили критики към управлението на футбола, това ли бе водещият мотив да приемете поканата за пряко участие в опита той и конкретно националният отбор да тръгнат в по-добра посока?
- Казах го и още когато обмислях предложението, че трябва да се опитаме да променим нещо. Защото всички футболни хора, а и не само специалистите, виждаха какво се случва. Повтаряше се, че нямаме футболисти, че ресурсът е такъв... Аз мисля, че имаме футболисти, с които да показваме по-добро лице. Нямаме такива на топниво, но имаме добри момчета, които с малко повече самочувствие могат да печелят. С тях може да търсим по-различен облик и резултати, от които да не се срамуваме. Иначе аз винаги съм казвал това, което мисля. И не смятам, че това е лошо. Не съм човек, който ще намери някой журналист и през трето лице ще му каже какво мисли, за да се завърти в пространството. Аз си казвам всичко от мое име. Като имам да казвам нещо, го казвам. Не лицемернича. В България по принцип, като казваш истината, не си харесван. А тези, които лицемерничат и искат да кажат нещо, но не го правят, са мъжкари, защото си мълчат.
- След доброто представяне срещу Унгария и Сърбия някой от екипа на Бербатов и Стилиян Петров свърза ли се с вас?
- Не. Със Стилиян говорихме дълго преди да поема националния отбор, след двата мача никой не се е обаждал.
- А от дистанцията на времето доволен ли сте, че приехте да застанете начело на националния отбор, по-амбициран или разколебан се чувствате?
- Мненията, които се виждат в интернет, и медийният отзвук са едно. Има и негативи, и квалификации, но това, което виждам на улицата, ме обнадеждава, че съм взел правилното решение. Много хора, с които може би години съм се разминавал във Варна и не съм знаел, че знаят кой съм, сега ме спират и казват: „Браво! Давайте напред! За първи път гледах националния отбор от години...“ Това отношение и усещането от него е позитивното. Със сигурност има много неща, които оценявам. И клубът ни подкрепи и мен, и Петьо (б. р. - помощник-треньорът Петър Костадинов), което беше много важно. Феновете на Черно море също ни подкрепиха, независимо от тяхното отношение към футболната централа. Знам, че трябва да продължаваме по същия начин и да отговорим на тази подкрепа и доверие. Това по принцип е най-важното, защото националният отбор е лицето на българския футбол, той трябва да радва хората, но се нуждае и от подкрепа.
- Доколко сте удовлетворени от свършеното в Черно море и какво може да се подобри в клуба, за да завършите сезона на върха в класирането?
- Като цяло съм доволен и съм удовлетворен от сезона. Мисля, че футболистите си свършиха работата. Това, което не сме успели да вземем като точки от срещите, в които сме заслужавали да спечелим, ни е компенсирало в други мачове. Имам предвид липсата на късмет. Винаги съм им казвал на момчетата, че те за една година израснаха и повечето хора, които работим в клуба, оценяваме, че този сезон най-равномерно се представяме и постигаме постоянството, което винаги сме търсили. От отбора винаги изискваме повече и може да се подобри представянето ни в завършващата фаза.
- От какво най-вече зависи това клубовете да създават конкурентни в големия футбол млади футболисти, талант едва ли ще отречете, че има?
- Работа. Трябва да се работи много и най-важното е да работиш правилно. Правилната работа е функция и на дейността на треньорската школа. Нужно е да се дават много материали и много знание на младите, които идват във футбола. Както и на нас по-опитните, естествено, когато ходим на опреснителните курсове. А тези знания трябва да се прилагат в работата. Според последните изчисления хората, които работят във футбола, не получават достатъчно информация и достатъчно материали, за да започнат да практикуват професията. Имам обаждания, с които ми искат да им изпратя „малко тренировки“, „една подготовка“... Да, важно е да си помагаме, всички така сме търсили, но с развитието и на технологиите, би трябвало ситуацията да се променя. Трябва да учиш години наред и да се качваш от ниво на ниво, без да пропускаш етапи в развитието си. Да си наясно какъв футбол искаш да играе отборът ти при децата, при юношите и в мъжкия отбор. А сега какво става, назначават те в мъжкия футбол и ти си казваш дай да търся материали и да видя какво ще правим. Трябва да има подготвени кадри, това е.
- А как успявате да мотивирате качествени чужденци да дойдат да играят в България?
- Като им даваме примери с други, които са успели преди това. Ние сме видели някакви качества в тях. Повечето са млади, на по 19-20 години от Бразилия. Изпаднали са от трасето за Серия А в родината си. Играят в отборите за до 20-годишни. Знаем, че им трябва време за адаптация поне 6 месеца, при някои е по-малко, но най-често е толкова. Ще дам пример с Алекс Фернандес, чиито първи три месеца в отбора бяха трагедия. През това време му се вадеше и виза, но той все едно не играеше футбол. Колебаят се дали да дойдат, защото същите пари може да взимат и в клуб от тяхната Серия С или Серия Б с малко късмет, но ние им даваме примери с други, които са били тук, а след това са отишли на по-добри условия. Единият е заминал в Китай, другият в Карабах, където взимат доста солидни възнаграждения. Това става с агенции, с които работя от доста време и те също са разбрали, че това е пътят. А и хубавото е, че аз и Петьо Костадинов говорим португалски.
- По-взискателен ли сте към сина си, когато го викате в националния отбор? Уточнявам, че той заслужава и дебютира много преди вие да станете селекционер.
- Естествено, като знам какъв е българският манталитет, е тежко. Нормално е и да съм по-взискателен, защото всяка една грешка е и за двамата. Всеки, който е минал по този път знае, че е тежко. Сигурно е имало и други случаи като нашия в историята, ако не в България, поне по света.
- С кого се съветвате най-често в живота?
- По отношение на футбола с щаба, с който работя. Коментираме най-често с Петьо. Извън футбола със семейството. Аз на 21 години останах без баща, а имам и по-малко сестра. Тогава майка ми беше още жива (Бог да я прости) и оттогава съм глава на три семейства, ако може образно да се каже така. Свикнал съм да взимам решения, но разчитам на съпругата си и на двама-трима приятели, с които мога да се чуя и да се допитам за нещо.
- Къде виждате по-добро бъдеще за дъщеря си, в България или в чужбина?
- Ами тя завърши в чужбина, а сега работи в България и иска да се развива тук. Живял съм в чужбина и съм наясно, че там се лишаваш от много неща – роднини, приятели... Имаше момент, в който съм я съветвал да остане, но тя си избра пътя. Такива хора като нашите деца е хубаво да са при нас и да помагат на страната да върви напред. Имаме нужда от младото поколение.
- Имало ли е период в живота ви, в който сте се замисляли да останете да живеете в чужбина заедно с близките си?
- Бил съм доста време в чужбина. Искало ми се е да остана в Португалия, но съм привързан към близките си и се чувствам най-добре тук. Говоря си с приятели, които са в Америка и в Португалия, и не съжалявам, че не съм останал там, напротив. Знаех, че няма да ми е лесно, че ще има неща, от които да се дразня, но се чувствам комфортно тук.
- Има ли предателства, които не може да забравите и добрини, които не можете да върнете?
- Ами аз с тези хора, които не мога да кажа, че са ме предали, защото е силна дума, но съм изгубил доверието си в тях, съм приключил отношения. Но съм от хората, които могат да прощават. Може да мине време, но гледам да подам ръка. С времето човек се променя със сигурност. Обратното също е факт. Естествено, че има такива, които са ми помагали и на които съм признателен и задължен. Никога няма да забравя добрините, които са ми направени и помощта. Оценявам ги и съм благодарен.
- Какво е отношението ви към политическите процеси в страната?
- Ако кажа какво мисля, ще прозвуча като тия, които само критикуват. След толкова много години продължава да ме боли най-много като видя хора да бъркат по кофите. Стотиците бездомни кучета по улиците... Социалната ни политика е трагедия. Със сигурност обаче съм съгласен и с тази класация, която скоро цитираха по медиите, че сме на едно от последните места в света по склонност да даряваме. Имам приятели и политици, с които спорим и си казваме много неща, в крайна сметка отговорността е на държавата и тези, които я управляват, както треньорите сме отговорни за това, което правят футболистите на терена. Когато хората са недоволни от това, което виждат там, кой е виновен. Треньорът е виновен, когато отборът не играе добре. В този контекст кой е виновен, че има хора, които бъркат в кофите за боклук.
