Ерик Кантона създаде някои от най-хубавите спомени за феновете на Манчестър Юнайтед, но ги разочарова, отказвайки се само на 30 години. Французинът разби сърцата на почитателите на футбола, за да почне нов живот като актьор в киното. В средата на 90-те съботите на "Олд Трафорд" в негова чест бяха огласяни от мелодията на "Марсилезата" (химнът на франция -б.ред.). Кантона се радваше на любовта на хората и се превърна в митична фигура. Сега е качил килограми, но за човек на 45 притежава същата онази респектираща физика.
В последния си филм - Switch, който трябва да излезе по кината в края на месеца, Ерик играе ролята на упорит полицейски инспектор и работата му е да разследва убийство. Така, с цялата си слава и успехи, постигнати като футболист в Англия, бившият нападател остави всичко зад гърба си и стартира нещо напълно различно. В съответствие с философията си, че човек трябва да се намира в постоянна еволюция.
Guardian
Ерик, защо решихте да зарежете футбола?
- Някои хора имат нуждата да бъдат на Върха. Не искат да започнат от нулата, защото ги е страх от критики. Когато стартираш нещо ново, а си бил известен на съвсем друго поле, е много трудно. Независимо дали си на 20 или на 40 години. Но аз не гледам на живота толкова сериозно... Просто мога да си играя с него.
Но вие бяхте много, много добър във футбола. А само на 30 години се отказахте от дарба, която малцина притежават...
- Футболът вече не беше вълнуващ за мен. Загуби се това чувство. Затова се отказах. Иначе нямаше нужда да го правя. Все още бях в добро физическо състояние, все още бях достатъчно добър, за да си върша работата на терена... Но ми стана скучно. Това е истината. Затова започнах да се занимавам с нещо съвсем ново. Най-важното за мен е да срещам нови предизвикателства, да рискувам, да се чувствам в опасност, ако щете. Така живея. За мен беше привилегия да ме поканят да играя във филми, след като се отказах от футбола. Много млади актьори не биха имали същата възможност. Признавам, че това е нечестно. Но някои си мислят, че само хора със специално актьорско образование могат да се снимат във филми. Окей, училището е важно, но и тези като мен могат да успяват, нали? В рисуването и във всяко друго изкуство трябва да си самоук. Същото се отнася и за много велики актьори, които също са се научили сами. Но трябва здрава работа. Нужно е да се трудиш, да се трудиш и пак да се трудиш. Може би повече от останалите. Като актьор първите 4-5 години бяха като обучение за мен. Но вече съм готов и се чувствам като улегнал футболист на 26-30 години. Мога наистина да се наслаждавам на това, което върша.
В актьорството също ви хвалят заради вашата харизматичност и обаятелно присъствие. Израствате в сравнително бедно семейство на Средиземноморието, но са ви дали естетическо възпитание...
- Като дете имах чудесно възпитание, защото моите родители ни научиха, мен и моите двама братя, на задължението да чувстваме и усещаме истински света -неговата красота, както и неговата трагедия. Може да се возим някъде, баща ми да забележи нещо, да спре колата и да насочи вниманието ни: "Вижте тази прекрасна светлина". Така сме възпитани, върху детайлите. Баща ми ни водеше в галерии. Той имаше страст към изкуството. Рисуваше, защото имаше вътрешна необходимост да го прави, а не, за да продава продукцията си. Така родителите ни дадоха самочувствието и свободата да изразяваме себе си. Бяхме научени, че сме способни да опитаме абсолютно всичко, ако работим здраво. Аз съм оптимист по рождение. Ако ми кажете: "Утре ще пробваме каквото и да било", аз ще се съглася. Дори да е нещо, за което не знам нищо. Не се страхувам. Това е заради възпитанието, което са ми дали родителите. Не е случайно, че двамата ми братя и аз сме напълно независими. Не работим за никого. Опитваме да развиваме собствените си идеи.
Двамата ви братя преминаха през спорта (б.а. -Жан-Мари бе спортен агент, а Жоел имаше по-маргинална кариера на футболист), но в крайна сметка се насочиха към киното. Заедно тримата създадохте собствена компания за филмови продукции. Наскоро дори направихте документални филми за най-страстните футболни градове в Европа...
- Вижте, в киното не харесвам тази тенденция - да се правят биографични работи - "Желязната лейди Маргарет Тачър", филмът за Един Пиаф, Мерилин Монро... Всяка година има два-три такива филми. Актьорите са чудесни, но целта не е да копираш един готов образ, да разкажеш една готова автобиография. По-добре е да създадеш нещо ново. Както Марлон Брандо в "Апокалипсис сега". Там той създаде образ. Незабравим образ. Това е много различно от имитирането на някого. Някои взимат "Оскари" за биографични филми, в които не се налага да използват въображението си, както Брандо го прави в "Апокалипсис сега" и "Кръстникът". Там той си създаде гласа, стойката, прическата всичко...
Друга голяма легенда на Манчестър Ю - Джордж Бест, също като вас се отказа рано. Той спря на 27. Спомням си един случай с него преди 13 години. Тогава, в последните години на живота си, съсипан от алкохолизъм, той живееше с носталгията по отминалите щастливи дни на терена. На вас обаче футболът сякаш не ви липсва?
- Беше ме страх, че футболът може да ми липсва. Но се оказа, че не ми липсва. Животът на футболист бе толкова вълнуваш. Адреналинът става като дрога за нашите тела. Дрога, от която имаш нужда всяка седмица. Затова, когато се оттеглиш, в продължение на две години е много трудно. Има риск от депресия. Това е причината след отказването от футбола да не се прибера във франция, нито да остана в Манчестър. Отидох в Барселона, където бяха баба ми и дядо ми. Там изобщо не гледах мачове по телевизията. Не исках да се доближавам до атмосферата на играта или да долавям мириса на съблекалня. Не исках да се връщам назад... Няма как да остана пленник на миналото си, на това, което съм направил. Можеше да прекарам целия си живот по партита, разказвайки истории за доброто старо време. Но трябваше да остана жив. Когато си пленник на миналото си, не си жив, а само оцеляваш.
