Биографията на Стивън Джерард ще излезе у нас за Великден

Биографичната книга на Стивън Джерард „Моята история” ще излезе на българския пазар до края на месеца. С нея издателство „Жануа 98” ще зарадва за Великден многобройните фенове на Ливърпул и на английския футбол у нас.

Преводач на книгата е един от най-верните привърженици на мърсисайдци у нас, журналистът от агенция Ройтерс Ангел Красимиров. В тиража освен книги с меки и твърди корици, ще има и специални бройки от първи до 50-и номер с подарък от фен клуба на „Ливърпул” в България.

Това е поредната автобиография на световна спортна звезда, която „Жануа 98” пуска на българския пазар. Преди това огромен успех пожънаха историите на Майкъл Джордан и Майк Тайсън. Скоро след книгата на Джерард ще излезе и биографията на Андреа Пирло.

Ето и интересен откъс от „Моята история” на Стивън Джерард:

Магията на ФА Къп беше окървавена при гостуването ни в Борнемут в онзи далеч не толкова романтичен ден, в който пенисът ми беше разкъсан, а след това зашит. Заедно с медицинския щаб и съотборниците ми, които между другото доста се позабавляваха на мой гръб, решихме да запазим инцидента в тайна. По това време Борнемут беше във втората половина на Чемпиъншип, но подемът в редиците на водения от впечатляващия млад английски мениджър Еди Хауи тим беше очевиден и само осемнайсет месеца по-късно те спечелиха промоция за Висшата лига. 

В началото на втората част затворих едно от техните крила, понечих да блокирам центрирането му, когато усетих остра пареща болка в слабините. Помислих си: „По дяволите, нещо не е в ред.” Плъзнах се на шпагат и така и не разбрах дали сам се натъкнах на бутонките си или той ме уцели с обувката си след центрирането и усетих непоносима пареща болка в пениса си.

След мача изгледах видео с инцидента и тогава установих, че след центрирането именно неговите бутони се стовариха върху топките ми. Не погледнах надолу и продължих да играя, но болката не отминаваше. Тогава опипах мястото с ръката си, а когато я погледнах, тя беше в кръв. Опитвах се да следвам хода на играта, но в същото време си казах: „Мамка му!” След като се убедих, че телевизионните камери са фокусирани върху събития на терена, далеч от мен, хвърлих бегъл поглед надолу. Свлякох шортите си с няколко инча, за да проверя и видях, че бандажът ми бе целия в кръв. 
Махнах ръката си от шортите максимално бързо, а в главата ми запрепускаха мрачни мисли. Не само, защото можех да си представя изобретателните заглавия във вестниците, а и от притеснението, че проблемът можеше да се окаже твърде сериозен. Хвърлих нов дискретен, този път по-продължителен поглед под шортите и бандажа. Раната в средата на пениса ми не изглеждаше никак приятно, вече имаше доста кръв.

Затичах се към тъчлинията, право срещу Брендън. Извиках Крис Морган и Анди Мейси, които тъкмо бяха приключили с превързването на главата на Мартин Шкъртел. В този момент играта беше спряна, а един от играчите на Борнемут също получаваше медицинска помощ. Следобедът беше доста натоварен за лекарските екипи. Шкъртел получи нараняване на бръснатата си глава след неволен сблъсък и медиците трябваше да се постараят доста преди да го върнат на терена. Погледнах Крис. В кариерата си на физиотерапевт той беше виждал куп ужасяващи рани и тежки контузии. „Какво е положението, Крис? Ще мога ли да продължа?”, попитах го аз. Лицето му не издаваше никаква емоция, но каза: „Да, ще можеш.”

Възприех думите му като диагноза, която показваше, че нещата не са толкова зле, така че останах на терена. Болката не беше изчезнала, но не беше непоносима. Просто онова усещане, което всеки изпитва при прорезна рана. Повече се тревожех да не се стигне до инфекция. Вече имах горичив опит с инфекции в глезена и слабините от сезон 2010/2011 и се притеснявах от допира с тревата и калта. В същото време си помислих, че оставането ми на терена не крие рискове, след като Крис ми разреши. Той знаеше колко лесно ставам жертва на инфекции. Издържах до края на мача, който спечелихме с 2:0, след като Суарес изведе Стъридж за второто попадение. 

Брендън беше видимо доволен след края на срещата. В този момент се бях оставил в ръцете на Анди Мейси. Останалите момчета падаха от смях, правейки го по начин, който само футболистите умеят. Особено когато става въпрос за някои специфични части на тялото или просто за конфузни ситуации. Бяхме победили, атмосферата в съблекалнята беше добра и те приемаха случилото се по възможно най-забавния начин. Никой от тях не проявяваше съчувствие докато аз стоях безмълвен и пребледнял, чудейки се какво ще се случи оттук нататък. Анди беше категоричен, че раната трябва да се зашие. „С колко шева, докторе”, попитах аз. „Може би четири,” отвърна той.

Този отговор тотално довърши момчетата, които отново избухнаха в бурен смях. Може да си представите също и всички онези шеги по мой адрес свързани с намаления с инчове пенис, шевовете, както и описанието на бъдещите ми представяния с Алекс у дома. Тогава се усмихвах плахо, но в действителност ми се искаше да удуша някои от тях. Група футболисти бяха най-малко подходящите хора за дискусия относно състоянието на разрязан пенис. 

Двамата с доктора се огледахме за някое по-тихо местенце, в което той да свърши работата си с иглата, докато аз стискам зъби, затворил очите си с мисъл за Ливърпул, Англия и всички жертви, които съм принуден да направя по време на кариерата си на професионален футболист. Съблекалнята ни в Борнемут обаче не предлагаше условията, каквито имаме на „Анфийлд”.  Трябваше да се преместим в техния салон за физиотерапия. Там обаче в този момент непрекъснато влизаха и излизаха разни хора. Седнах на един стол, гледайки глуповато, а някои от децата на Борнемут дойдоха да се ръкуват с мен. Навярно си помислиха, че съм доста скромен и срамежлив, тъй като в този момент успях само да промърморя: „Как си, приятел?”

„Мисля, че трябва да се заемем с това, Стиви”, каза докторът, но просто нямаше начин да извадя пакета си пред цялата тази аудитория. Тогава доктор Мейси помоли намиращите се в стаята хора да напуснат. Можеше да започнем.