В Будапеща Иво Ангелов спечели най-ценното си отличие досега - световната титла, с което медалите му от големи първенства вече са седем. Тази година се оказа изключително успешна за национала, който през март стъпи и на европейския връх. А на 1 януари му се роди дъщеря.
Два пъти триумфирахте над руснака Иван Куляков тази година - на финала на европейското в Тбилиси и сега на световното в Будапеща. Кога беше по-трудно?
- Няма лесно на финал. Независимо срещу кого си се изправил. В един финал всичко може да се случи и няма недосегаеми. Това световно също го доказа. Но развоят на схватката мина сравнително по-лесно в Тбилиси, отколкото в Будапеща. Тук губех с 0:2 точки, но нито за миг не ми мина мисълта, че мога да загубя. Много силно вярвах, че ще съм шампион.
Руснакът беше ли си написал домашното за реванш?
- Той си знае, но не успя да ме изненада. Докато аз бях подготвен за всяко негово движение. Наблюдавах схватките му в шампионата на Русия и на универсиадата в Казан. Там той спечели, но... мен ме нямаше.
В ключовите моменти от схватката чувахте ли българската агитка, която даде много от себе си?
- Преди двубоя и след победата - да. Но по време на схватката бях концентриран да чувам само един човек - легендата Армен Назарян, който имах щастието първо да ми е съотборник, а сега старши треньор в националния отбор. И в този финал, и в Тбилиси, той все едно се бореше заедно с мен - даваше указания почти във всяка ситуация.
А какво ви говори през онези петнайсетина секунди преди да стъпите на тепиха?
- Каза ми: "Ти си най-добрият! Остава само да го докажеш. Имаш шест минути да го направиш, но ти разрешавам и по-бързо да приключиш спора!" После когато поведох с 3:2 и оставаше малко повече от минута до края, ми крещеше: "Шампион си, шампион си! Нито крачка назад!"
Имаше опасен момент и при 4:4 срещу вървящия като танк напред поляк Едуард Барсегян?
- С него имаме разменени победи - по две. Но последно ме надви през 2009-а. А за тези четири години много сълзи изплаках по състезанията, много битки преживях. И вече опитът и успехите ми дават повече самочувствие и сила. Затова не се огънах и на полуфинала срещу корееца Сунг Во, който направо се бореше на живот и смърт.
Най-трудното по пътя към върха в Будапеща?
- Не бях виждал дъщеричката си Яна 21 дни. И тогава се почувствах зле. Знаете ли колко е прекрасна и колко бързам да я нацелувам? Сега е на осем месеца и 22 дни и невероятно интересна.
Колко време ще имате да се порадвате на воля?
- На 27 септември ми предстои мач от бундеслигата. Вие изчислете колко, че аз се ядосвам... Но няма как. Големият спорт иска лишения и това не е клише, повярвайте. Близо четири месеца имам лагери между европейското в края на март и световното сега. Но си струваше, нали?
След златото в Тбилиси бяхте критичен към спортния министър от служебното правителство. Сега какво е положението?
- Тогава просто исках да ни осигурят нормални условия за работа. Нищо повече. Имаше забавяне на пари за лагери и други проблеми. Сега нещата вече са окей, тренираме нормално. Искам обаче да благодаря на няколко души персонално. Може ли?
Разбира се, на кого?
- Има трима души, които също стоят зад световната ми титла - Гриша Ганчев, Вальо Йорданов и Армен Назарян. За треньора вече ви казах. Преди първенството се видяхме с г-н Ганчев, който винаги ни подкрепя като отбор. И той уверено каза, че в Будапеща ни върви и след като Назарян и Николай Гергов са ликували тук със световни титли, сега е мой ред. Позна, както също и президентът на нашата федерация Вальо Йорданов. Той е уникален. Не само велик спортист, но и безкрайно добър човек. Говорихме си преди състезанието като приятели, даде ми ценни съвети и съм щастлив, че не го разочаровах. Както и целия ни щаб - Милчо Радуловски, Янко Шопов и всички от екипа. Всеки един има частица от златния ми медал.
Най-критичният момент в досегашната ви кариера?
- Олимпиадата в Лондон. За там също бях отлично подготвен, но просто нямах ден. Нищо не вървеше. След игрите дори мислех за отказване. Нямах клуб, бях разочарован, обезверен. Но приятелите и съпругата ми Венета, моето семейство ме окуражиха да продължа. И ето сега съм вече световен шампион и се целя в олимпийската титла. Това е животът - борба!
Живеете в Перник, състезавате се вече за "Миньор", но според мнозина не сте типичният представител на бойните натури от региона. Така ли е?
- Може би, може би. Не обичам да съм център на внимание или да парадирам, да вдигам аларма. Но иначе съм шовинист, обичам си града. Нищо че понякога сме обект на фолклора.
Чували ли сте например лафа: "Пред "Голфо" всички сме бавни, а пред винкела - равни"...
- Естествено. И много други подобни. Гледам нормално на всичко това. Чувството за хумор е задължително.
Как разпускате?
- Нормални неща - разходки със семейството, риболов, играя и футбол на малки вратички. Трябва да дойдете да видите как борците играем футбол. Като в онова мултфилмче "Как казаците играят футбол". Много сме добри на малкия терен, направо го превръщаме в жарава. Обичам и да гледам футбол - от чуждестранните отбори съм почитател на "Манчестър Юнайтед", а в България на "Литекс".
Трудно ли сваляте килограми?
- Не, обикновено съм три-четири килограма над бойното ми тегло. Не знам как ще е с новите категории, дано не се налага да минавам през ада на глад, сауни и постоянното броене на хапки и глътки.
Имате репутацията на борец, спазващ железен режим?
- Вероятно защото купоните и шумотевицата не ме изкушават. Имам цели и ги следвам с воля и с цялото си сърце. Искам само да съм жив, здрав и семейството ми да е добре. Другото с труд ще го постигна. Обещавам ви.
Златният Иво Ангелов: Вярвах, че ще стана шампион
След Лондон мислех да се откажа, но семейството ми ме подкрепи да продължа, признава световният шампион
