Синьото светило в борбата Александър Томов: Иска ми се пак да гледам мач с Гунди

Александър Томов е роден на 3 април 1949 година в село Склаве близо до Сандански. Част е от залата на славата на световната борба, която се намира в щата Оклахома. Пет пъти е бил световен шампион (София'71, Техеран'73, Катовице'74, Минск'75 и Сан Диего'79), а при дебюта си в Едмънтън през 1970 г. заема шесто място. Печелил е 5 златни медала от европейски първенства (Катовице'72, Хелзинки'73, Ленинград'76, Букурещ'79 и Йонкьопинг'84), има сребро от Мадрид'74 и Осло'78 и бронз от Берлин'70. Три пъти завършва втори на олимпийски игри - в Мюнхен'70, Монреал'76 и Москва'80. Първата му титла е от балканиадата в Констанца през 1968 г. Бил е и световен студентски шампион. Носител е на пояса на турнира "Никола Петров" за 1972 г. В момента е президент на борцов клуб Левски.

Г-н Томов, как попаднахте в "Левски"?

- Започнах в "Спартак", беше едно от добрите дружества по борба. После се обединихме с Левски и така повече от 40 години останах верен на този велик клуб. Бях избран и за президент. С днешна дата се стараем да го развиваме във всички възрастови групи, да печелим медали. Гордеем се със Станка Златева.

В годините, когато бяхте състезател, какво означаваше за вас да носите синия екип?

- В индивидуалните спортове страстите не са чак толкова разгорещени както в отборните. Националите бяхме постоянно по лагери. И там не сме се карали за клубна принадлежност Били сме приятели помежду си. На тепиха по-добрият побеждава. Важното бе да има конкуренция в отбора, защото само така се върви напред. В онези години повечето бяхме военизирани. Кой старшина, кой офицер. Всички бяхме назначени на работа и нямаше проблеми. Дори и да не участваш на голямо първенство, си обезпечен и се готвиш целогодишно, а и помагаш на останалите борци в тима. Сега, ако е възможно, назначаваш в клуба един-двама. Намираш някаква минимална заплата. Министерството на вътрешните работи пак помага много, за което благодарим.

Каква беше конкуренцията в Левски някога?

- Залите бяха пълни, в училищата имаше задължителни часове по борба. Клубовете имаха военни отбори и в казармите се тренираше. Клубният календар беше доста по-наситен. Като излезеш от лагер с националния отбор, веднага влизаш в лагер с клуба. Сега сме далеч от тази програма. В Левски не връщаме деца. Смятам, че не сме на грешен път, защото не всички имат пари, за да си плащат да тренират. Няма такси, готвим ги, помагаме им да израстват.

Кой беше вашият най-голям съперник на тепиха?

- Старозагорецът Никола Динев ми беше голям дразнител. Емил Иванов от ЦСКА. После Рангел Геровски. След като се оттеглих, един по един и те се отказаха.

От спаринг партньорите си в Левски кои имена може да изредите?

- В близките категории Иван Цолов, Венко Цинцаров, после и Боян Радев ми помагаше много. Не са ми липсвали партньори.

Какво ви мотивираше и стимулираше в онези години? Бяха ли важни толкова парите?

- Имаше бюджет. Състезанията бяха обезпечени. Сега с всяка полити- ческа промяна се променя и системата. Водещото беше да се класираш и да вървиш напред. Ако побеждаваш получаваш и награда. От олимпиадите съм взимал коли -"Москвич", "Жигула" Сега за олимпийска и световна титла премиите са доста големи. Може да се каже даже, че в днешно време е по-добре. Парите са повече. Едно време, ако си добър състезател, ти дават жилище, а сега с тези хубави премии можеш да си го купиш. Различни времена.. (Смее се.)

Имало ли е ситуация в живота ви, в която това, че сте от "Левски" ви е отваряло врати?

- Хората ме знаят главно с успехите ми за България. Не е като във футбола, където привързаността е съвсем друга.

А вие как гледате футбол?
- Като бях млад, ходех на мачове. Сега главно следя срещите по телевизията, макар че на стадиона емоцията и атмосферата е съвсем друга. В семейството ми също няма фенски разногласия.

Разкажете ни някоя случка от състезателните ви години.

- Отивахме на Европейска купа във Финландия с Левски, станахме тогава и европейски шампиони. Бяхме взели по някоя и друга бутилка. С нас пътуваше и един генерал. Аргиров се казваше. И той също си беше взел бутилка. Обичаше мастиката. Настанихме се и излязохме из града. Генералът си остави шишето на прозореца. Връща се и гледа - бутилката я няма. Търси - няма я. И тогава избухна "Мама му стара, тук повече крадат и от България". Убеди се, че трябвало да си вземе повече, като нас. (Смее се.)

Какво си спомняте от лагерите на Белмекен?

- С радост ходех там. За мен подготовката в базата винаги дава солидно предимство. Като че ли сега малко Белмекен го пренебрегват. Изкачвахме върха. Зъбчето го използвахме за физзарядка. Имаше случаи, когато ни казваха от хижата, че има закъсали хора със замръзнали крака Треньорът ни караше да се обличаме и да се качваме да помагаме. На мен не ми се наложи тогава да отида, но пък много други пъти сме помагали на изгубили се в поход състезатели. И то през зимата, когато падне и мъглата.

Ще ходите ли на празненствата по случай 100-годишнината на "синия" клуб, на Левски -Лацио?

- Сигурно. Макар че бих предпочел да отида на един хубав мач както на времето, когато играеше Гунди. Той беше голям майстор. Удоволствие да го гледаш. Тогава ходех на двубоите с трепет и много се вълнувах. Да наблюдавам също Сашо Костов, Соколов, по-късно Гиби Искренов.

Как изглежда Левски през вашите очи от дистанцията на времето?
- Клубовете не са достатъчно обезпечени и самата организация на спорта не е същата. Но пак ви казвам, стараем се да поддържаме "синия" клуб, както е било преди, а Левски винаги е носил и ще носи медали.