Антоанета Френкева: Откраднаха ми ладата, която взех за Сеул

 

 

- Вие преценете. Готова съм за всичко (смее се).

 

 

- Щастлива съм от факта, че хората все още помнят. И че не са забравили. Иначе оттогава най-силно усещане у мен остави посрещането и уважението на всички, които се стекоха да ни поздравят. Не съм очаквала такова нещо. Познати и непознати, всеки те спира, говори, пипа... И това със сигурност не е било оценено само от мен, но и от всички останали спортисти, които се върнаха с отличия от Южна Корея. Усещахме, че сме на върха. Че сме постигнали нещо огромно, невероятно. Че сме вдигнали летвата за следващите поколения.

 

 

- Подготовката на един спортист е много дълъг процес. Неслучайно се казва, че подготовката за следващата олимпиада започва в деня, в който свърши предишната. Със сигурност моите интензивни и целенасочени тренировки започнаха 2 години по-рано. Минах през няколко цикъла на натоварвания, а в този момент на помощ идва и натрупаният през годините опит. Моят треньор Ботко Трендафилов винаги ни надъхваше, караше ни да мечтаем за големи победи и олимпийски върхове. Но аз в началото не го разбирах. Чак като станах на 15-16 г. осъзнах, че наистина нещо може да се случи. Преди това ми се е струвало далечно. Но в един момент резултатите ми станаха високи и аз си казах: „Може пък и да излезе нещо...“.

В навечерието на олимпийските игри тренировките стават много по-адаптирани, с много по-високи изисквания. Аз тренирам от 7-годишна, а спечелих олимпийските си медали на 17. В тези 10 години интензивните тренировки са били 7-8.

 

 

- Пристигайки в една доста уредена страна от друга, не толкова уредена, всичко ни впечатли. Стъпваш на друг континент, с различна култура и атмосфера... Но за мен най-паметни бяха срещите със спортните икони, които преди това бяхме виждали само по телевизията. Говоря за Владимир Салников, Флорънс Грифит-Джойнър, Арнолд Шварценегер. И не говоря за лични разговори, а за разминаване по алеите и общ обяд. Затова и олимпиадите са уникални, защото дават подобни шансове. Около една седмица имахме за аклиматизация и привикване към часовата разлика.

 

 

 

- Буквално бях шокирана! Първоначалната ми настройка бе за класиране във финал Б, което по мое мнение беше реално. Влизайки в големия финал, се освободих психически и плувах напълно удоволетворена. Щях да съм доволна на всякакво класиране. По време на самото плуване си бях разпределила силите, но не виждах нищо и никого около мен. Но сюблимният момент настъпи, когато пипнах стената, обърнах се към таблото и си видях името на трето място.

 

 

- Тогава вече усещането беше друго. Финал Б щеше да се приеме като неуспех. Отново дадох 100% от себе си, а след това сърцето ми бе пълно с радост и гордост от това, което постигнахме с Таня. Първо и второ място... Кой е вярвал?!

 

 

- Те бяха регламентирани. За първо място „Волга“, за второ - „Лада 7“, за трето - „Лада 2005“. Както и парични бонуси до шесто място. Аз нямах право на две коли и затова ми дадоха „Лада 7“ и паричната равностойност на втората, освободена от данъци. Интересното е, че след няколко години ми откраднаха въпросната „Лада“. Мисля, че беше през 1992 г. - тогава учех в УНСС и тренирах в Славия. Ходих на лекции с кола. Един ден слизам, но автомобила го няма на паркинга на университета. Полицията проведе разследване, но без резултат. Много плаках тогава. Тежко го приехме. Днес се надсмиваме на тези неща и на материалното ни отношение към вещи и предмети, но тогава беше така.

 

 

- Доста сме откъснати от ежедневния дневен ред на случващото се в България. Но четем вестници и следим новините. Съпругът ми е доста по-информиран и доста от нещата научавам именно от него.

 

 

- Рядко. Нямам много време. Тя също е доста заета. С нея винаги сме били в нормални отношения. За мен до едно време тя бе идол. Разликата ни е 7 години. След като повиших резултатите си, станахме конкурентки. Аз защитавах клуба си Родопа, тя - ЦСКА. Никога не е имало дрязги между нас. Не сме били много близки, но не и дистанцирани. Между двете и до ден днешен, вярвам, е налице уважение. Имаше преди време световно по плуване тук, в Монреал, на което и тя присъства. Видяхме се и беше чудесно.

 

 

- Може би, след като не успях да се класирам за следващите олимпийски игри в Барселона през 1992 г. Имах доста контузии - особено на десния глезен, който и до ден днешен ме наболява. Травмите не ми позволяваха да водя пълноценна подготовка. След Сеул нямам други големи успехи - един европейски финал и Купа Европа, на която взех два медала. Просто беше безсмислено да участвам на големи форуми при положение, че не съм в най-добра форма.

През 1992 г. се записах да уча в УНСС специалност „Информатика“ и лека-полека спортът остана на заден план. Скоро след това започнах работа в частна фирма. Ежедневието ни се промени коренно. Друг начин на живот...

 

 

- Ние доста преди това търсихме начин да сменим обстановката. И затова в момента, в който разбрахме, че визите ни са готови, не е имало изобщо момент на чудене или колебание. Там започнахме от нулата. не познавахме никой, нямахме работа, роднини, приятели...Първите години бяха много тежки. При все, че сме в страна, в която всичко е уредено. Защото тук чак когато заработиш здраво и се докажеш в дадена сфера, и дадеш да се разбере, че може да се разчита на теб, тогава започват да гледат на теб по друг начин - сериозно и с уважение.

 

 

 

- Бизнес мениджър на информационни системи в администрацията съм. Проследявам изпълнението на задачи, свързани с програмиране и инсталиране на мрежи.

 

 

- Не. В една от предишните фирми, в които работех, шефката ми знаеше. Никога не съм го изтъквала като качество това нещо. За тях е чест и изпитват респект, но все пак не съм канадска спортистка. И не се приема за някакво чудо, каквото е за българите. Не съм и искала да ме възприемат по този начин. Доволна съм от това, което съм постигнала и като спортист, и след това в моята професия. Доволна съм от тази стабилност, която има моето семейство. За 2 години тук достигнах до ниво, което в България трудно бих стигнала, да не кажа никога.

 

 

- Юлия беше на три години и половина, когато пристигнахме в Канада. Има много смътни спомени от онова време. Никол е родена през 2004 г. От 1991 г. сме женени с Митко. Всички имаме и български паспорти. Децата ме разпитат чат-пат за плуването. Но понеже не говорим често за това и не се изтъква, за тях мама си е просто мама, а не звездата от басейна. И двете плуват. За разлика от мен. Най-дългия ме престой във водата е когато сме на море (смее се). Юлия учи кинезитерапия, след което иска да продължи с физиотерапия. Никол се занимава с ирландски танци и носи от време на време грамоти и медали. Много е запалена. Иначе играе волейбол, тренира и лека атлетика. Вкъщи си говорим на български. Дъщерите ни учат във френско училище, но пък ние работим с английски и гледаме телевизия на английски. Така че говорим по три езика.

 

 

- От 14 години не си бях идвала. За последно беше през 2004 г. Шокирах се още в София. Страшно е променена столицата. Иначе винаги много се вълнувам и плача, като минем Асеновград и хванем пътя през Чепеларе и Нареченски бани за Смолян.

Иначе децата ми почти всяко лято са прекарвали при бабите и дядовците си. Идвали са си по-често от мен. Надявам се скоро да успеем да си направим едно хубаво семейно пътешествие из нашата родина. Сломян също е много променен. Нови сгради, учреждения... Но планината и хората са си същите, посрещащи винаги топло и с уважение...