Легендата на Ботев (Пд) Марин Бакалов говори пред „Меридиан мач" за това как приема подобряването на рекорда му по мачове в елита. Той коментира ситуацията в любимия си клуб и в българския футбол по негово време като играч и сега. Халфът, който изигра паметни мачове и за ЦСКА, не крие, че настоящето носи горчив вкус най-вече заради празните стадиони и поведението на крайните фенове.
- Г-н Бакалов, как приемате факта, че вече не вашето, а името на Георги Илиев ще стои срещу рекорда с най-много мачове в елита?
- Съвсем спокойно. Мисля, че денят за това ще е вторник (б. а. -утре). От Локомотив вече ми се обадиха, за да отида и лично да го поздравя. Естествено, че ще го направя. При това с удоволствие. Това, което се случва е нормален ход на нещата. Все пак рано или късно всички рекорди се подобряват. Аз, докато бях активен футболист, не съм си поставял за цел да натрупам толкова мачове. Играех с единствената амбиция да радвам публиката. Останах на терена, докато се чувствах полезен. Мисля, че преди 20 години, в последния си сезон на терена, бях в много добро състояние. Чувствах се по специален начин, защото това бе един добър завършек на целия труд, за усилията през тези 19-20 години, в които бях активен състезател. Сигурен съм, че и Георги Илиев в момента изпитва чувство на удовлетворение. Неговата кариера също премина в силни отбори и игра с успех.
- Не, че може да избирате, но мислите ли, че бе добре точно играч с неговия профил да подобри вашия рекорд?
- Уважавам го. Той е футболист, който остави своя отпечатък навсякъде, където е играл. Заслужил си е постижението и сам най-добре знае колко много му е струвало. Това е дълъг период, в който човек трябва да е изцяло отдаден на това, което прави, за да го прави на ниво и с успех.
- Какво може да кажете, сравнявайки футболът през 80-те и 90-те години и този през този век?
- Нещата бяха различни, футболът някога наистина изпълваше със съдържание определението „социален феномен". Беше обичан спорт, дейност, която носеше удоволствие. Всички подхождахме отговорно към представянето си. Големият интерес към мачовете ни даваше допълнителен стимул. Различно бе да излизаме пред 40-50 хиляди зрители. Аз лично съм имал мачове и пред 55 000 на ст. „Пловдив" и пред 500 души през 90-те години. Разликата е огромна. Истинско страдание е да се играе пред празни трибуни. Това е големият минус за днешните играчи.
- По-трудно ли бе по ваше време да се трупат мачове, предвид, че и форматът на първенството бе различен?
- Това, което сега е наистина плюс за футболистите е шансът, който им се дава. Всеки, който притежава определени качества и е достатъчно отговорен да работи и да се развива, може да отиде в чужбина и да премине на едно съвсем друго ниво. Да се покаже на други пазари с огромни възможности за развитие. При нас това го нямаше.
- А конкуренцията тогава или сега е по-силна?
- Всичко си е за времето. В никакъв случай обаче не бива да се обезценява това, което е направил Георги Илиев. Напротив. Оценката я дават феновете, вие журналистите... Не бива сами да говорим за себе си. Сигурен съм, че от него ще чуете същото. Аз наистина имах щастието да попадна в най-добрия отбор на Ботев и в изключително силен състав на ЦСКА.
- От всичките 454 мача кои са онези, които най-ярко са се запечатали в съзнанието ви?
- Тези, за които винаги се сещам, не са от тази бройка в рекорда. Няма да забравя двубоите в Европа с Рух Хожув, с Марсилия... С ЦСКА стигнах до четвъртфинал за КЕШ при един друг формат. От мачовете с Ботев в първенството най-любими ми бяха тези срещу Левски и ЦСКА, които сигурно на 90 процента печелехме. В тях емоцията бе друга, подготвяхме се сериозно, публиката ги чакаше с нетърпение, вълнението бе голямо. Няма как да не се сетя и за евродебюта си през 1981 година на „Камп Hoy" срещу Барселона. Бях на 19 години и ме взеха от казармата. Преди това бях играл, но в по-леки мачове. Вечерта обаче Динко Дерменджиев ме извика и ми каза: „Утре излизаш!". Представяте си какво вълнение е било. В крайна сметка обаче всеки се бори за шанса си. Чико ме оформи мен като футболист. Истинско щастие бе, че по онова време попаднах на него. Той имаше опит, познания, разбиране за играта... Никой не се налагаше даром. Трябваше да сме черноработници, но да пробием, за да заиграем рамо до рамо със Сашо Иванов (Бог да го прости), Коце Костадинов, Петьо Зехтински... Хората помнят и оценяват такива футболисти. Бяхме наистина страхотен колектив, а това е от огромно значение във футбола.
- А как оценявате това, което се случва днес в българския футбол?
- Има една горчилка от това, че имахме нещо във футболно отношение и го развалихме. Позволихме да стигнем едно дълбоко дъно и оттук-нататък искрено се надявам да растем. Не бива по стадионите да идват хора,които да излъчват само отрицателна енергия и да търсят някакви недопустими форми на самоизява. Този спорт трябва да радва хората, както е по цял свят. футболисти, фенове и ръководители трябва да са обединени, за да има успехи. Тръпката в мен все още я има и ходя на мачове. Но негативизмът, за който говоря в общи линии отблъсква истинските привърженици. А те са тези, които могат да дадат енергия, за да се тръгне нагоре. Няма как да се генерират приходи без публика.
- Как ще коментирате случващото се в Ботев (Пд)?
- Казаното по-горе важи в пълна степен. Мога да добавя, че не се следва дългосрочна политика. През 2010 година Ботев фалира. Практически ръководството започна изграждането на клуба от нулата. Намерихме сили да тръгнем нагоре с подкрепата и на града, и на администрацията. Струва ми се, че това много бързо се забравя, а от тогава минаха има-няма девет години. Трябва да си дадем сметка, че само с общи усилия на всички фактори, които определят състоянието на един клуб, може да има възстановяване и развитие. Нужно е да има нормален диалог. Редно е хората в клуба да си говорят и заедно да търсят решения. От 1990 до 2000 година в Ботев имаше много тежки периоди. Сега все пак има финансиране, добра база и развита детско-юношеска школа. А си спомням ясно времена, в които отборите обикаляха всички села в региона, за да играят мачовете си.
- Защо обаче се стигна до този срив след финала за Купата на България през май?
- За мен е необяснимо и нелогично. Клуб като Ботев не бива да рухва така след един загубен финал. И много по-големи отбори са губили финали при това на още по-високо ниво, но не трябва да се допуска подобно пропадане. Да се върви така надолу по течението наистина е необяснимо. Още повече, че сигурно 80 процента от тези футболисти вече спечелиха Купата през 2017 година. Заедно с феновете трябва да се излезе от това положение и да се спрат драмите. Болезнено е, но всеки сам трябва да намери начин да преодолее разочарованието.
- Изненадаха ли ви нещата, които каза вече бившият треньор Желко Петрович?
- Още от миналия полусезон се усеща едно противоборство, една война на тихия фронт, зад кадър така да се каже. Тя е на ниво треньори, Борд на директорите, фенове... Това е пагубно и не бива да се допуска. Вече припомних какво се случи през 2010-а. Тези неща трябва да се помнят и да не се допуска да се повтарят, футболистите са тези, които могат да върнат отбора на победния път. Най-вече те. А ние имаме добри футболисти - и Тошко Неделев, и Балтанов, и Кристиян Димитров могат да са в основата на един солиден гръбнак. Нека се върнат добрите игри и настроението, което съвсем доскоро гледахме. Сигурен съм, че ще дойдат по-добри дни за Ботев. Не трябва обаче да има толкова негативизъм, ултиматуми, закани...
- Приемате ли, че сега лицето на пловдивския футбол е Локомотив?
- Като ботевист имам своята история и отношение, но винаги уважавам и съперниците. Да, Локомотив получи своето спокойствие след победата във финала. Това позволи на ръководството, на треньора, а и на самите играчи да изпълнят целите, които си поставят и да се развиват. Сигурен съм, че скоро и Ботев ще си стъпи на краката и конкуренцията ще дава качество и повече успехи за града ни.
- А като цяло защо разликата между Лудогорец и другите клубове продължава да е доста сериозна?
- Лудогорец не взимат случайни футболисти. Имат стратегия и дългосрочен план за това как да си развиват отбора. Следят дълго набелязаните и плащат достатъчно, за да поддържат класата си. Клубът се управлява, така че си възвръща инвестициите. Тези, които са с по-малък бюджет трябва да са двойно по-прецизни. Говорим за водещите клубове, които малко от малко имат ресурса в един момент да свалят Лудогорец от върха. Правилното управление и качествената треньорска работа са в основата на развитието. Допускат ли се караници, боричкания за надмощие и интриги, няма как да се постигне това, което феновете очакват. Говоря по принцип. Това важи и за ЦСКА, и за Левски, и за Ботев, и за Локомотив, и за Берое... За всички.
