Йордан Лечков: Пиехме, пушихме, но 90 минути играехме на световно ниво

- И аз не знам. Може би защото нямаше какво друго да правя. Аз съм израснал на поляните около Стралджа. И откакто се помня, съм бил с топка в краката. Трудно я изпусках. Може би тогава съм разбрал, че имам талант. Аз съм чиста порода уличен играч. Каквото съм научил там, по поляните, това съм играл и до края на кариерата си. Няма нищо по-различно.

- И все пак кой те заведе за първи път на стадиона?

- Имам един приятел Коста. Той беше като мен. Израснахме заедно. Сигурно беше по-отворен, защото той ме замъкна на стадиона и ни записа да тренираме футбол. На мен ми вървеше и математиката, но в крайна сметка и тя бе подчинена на футбола. Все пак такива пасове без някакво изчисление не могат да се дават.

- Спомняш ли си първия си треньор?

- Как да не го помня. Бай Боян Кирчев. Такива хора не се забравят, дори да стигнеш до върха. Те остават завинаги. Те първи са ти подали ръка, казали са ти, че имаш талант. И са помогнали да го развиеш.

- Кариерата ти бе достатъчно дълга. Съжаляваш ли за нещо?

- За абсолютно нищо. Аз винаги съм искал да бъда това, което съм. Да играя футбол, да се раздавам на терена. Това искам да го предам и на младите. Със синовете си успях, сега искам на повече деца да го дам. Да не мислят за нищо друго, да играят честно, отговорно. Да имат хъс за победата. Аз съм изключително доволен от това, което постигнах.

Мога да кажа, че всичките си мачове съм изиграл със 100-процентова отдаденост. Наистина имал съм и слаби моменти, но това е в реда на нещата. С “Хамбургер” например победихме всички силни отбори в Бундеслигата. Без изключение. След това бях много доволен и във Франция. Поиграх и в Турция. Сега, като се замисля, малко съжалявам, че рано се отказах. Можеше да поиграя още малко. В испанското първенство например. Това ми остана нещо като нереализирана мечта. 

- А защо се отказа по-рано?

- Защото ми писна. От завистта. Всеки ти гледа парите, не гледа какво играеш. Джон Тошак, в Марсилия също. В крайна сметка какво те интересува, ако съм се продал добре. Значи съм добър бизнесмен. Нямам нито едно отсъствие от тренировка. Това може да се провери. Не съм се скатавал, винаги съм играл на пълна скорост. Но всеки се опитва да ти гледа в канчето. Аз да не би да го правя? Никога не ме е интересувало кой колко изкарва. Важното е да е професионалист и да играе на пълни обороти. За да побеждаваме.

- Но кариерата ти премина през куп скандали.

- Така е. Но не защото съм скандален, а защото съм колективен играч. Аз винаги съм се старал да бъда в колектива. Винаги съм имал мнение, което съм отстоявал. Ако това е скандална черта... Но което куче ме е залаяло, то е побеснявало.

В крайна сметка винаги аз съм правил компромиси. Не другата страна. Всички сме мускули и полова тъкан. Старал съм се да бъда един и същ. Това, че някои го приемат като скандално, си е за тяхна сметка.

- И все пак няма ли някой момент, за който искрено съжаляваш?

- Аз не обичам да живея в миналото. Заради това дори не съм се замислял. Може да прозвучи като нарцисизъм, но се харесвам такъв, какъвто съм. В рамките на шегата, може би наистина съжалявам, че не отидох на световното във Франция, което наистина заслужавах. Имах нуждата от подаване на ръка, но не го получих. Но каквото станало, станало. Утре идва нов ден и той ще е по-добър от днешния. Със сигурност.

- Голът ти срещу Германия остава завинаги в историята. Ти нямаш толкова много в националния отбор. Като премислиш сега, това инстинкт ли беше, нещо тренирано, или знак свише?

- А може би комбинация и от трите? Аз съм вярващ човек. Аз винаги съм го приемал като възмездие. Дар от съдбата заради измислената дузпа, която дадоха срещу мен. Дори не съм докоснал Юрген Клинсман! И тогава получиха възмездието си благодарение и на Златко Янков, и на всички, които бяхме на терена. Защото имахме отборен дух и това ни правеше силни. Това ни превърна в марка на победата. Заради това и днес хората ни спират на улицата и искат автографи. Това е нещо изключително. Щом сме постигнали това, значи сме успели в живота. Така е било и в “Сливен”, и в ЦСКА, и във всеки един отбор, в който съм играл.

- А какво беше специалното на Димитър Пенев, който ви изведе до върха?

- Със сигурност няма да го изчеткам. Не че не заслужава, но аз не съм такъв човек. Ние спечелихме, защото имахме огромно количество респект в съблекалнята. И между играчите, и между треньорите и играчите. Това беше най-важното. Човек може да сътвори чудеса, когато се почувства свободен.

А ние бяхме такива. И сме пушили, и сме пиели. И по дискотеки ходехме. Едни повече, други по-малко. Но аз моралистите никога не съм ги приемал. Един играч може да прави всичко, стига да не му пречи на терена. Точка. Ако играе 90 минути на световно ниво, нека след това прави това, което му е по сърце.

И Пената разбираше това. Усещаше го. И го уважаваше. Ние също се уважавахме. Колко живота можеш да живееш, за да ти се падне да играеш с футболисти като Христо Стоичков, Любослав Пенев, Красимир Балъков, Борислав Михайлов, Наско Сираков. Да не ги изреждам всичките. Смятам, че това внасяше този респект и уважение, които имахме в отбора. В момента, в който изчезна, изчезна и силата ни.

- А номера правехте ли си в съблекалнята?

- Невероятни. Няма да ни стигнат и три вестника, за да ги изброим всичките. Няма нито един, който да не е пострадал. Но всеки в отбора имаше своето уникално чувство за хумор. Нямало е някакви знаменити сръдни.

- Кой го отнасяше най-много?

- Всички по много. Нямаше някой специален. Всички трикове бяха използвани. Без изключение. Да намериш панталона си мокър и вързан на възел, не е от най-приятните усещания. Особено ако си платил сума ти пари за него. Но го преживявахме.

- Ти къде беше в цялата схема?

- Винаги съм се стараел да влизам последен в съблекалнята, за да не си изпатя. Което обаче въобще не ме предпази.

- Защо обаче се сгромолясахме след онова четвърто място в САЩ? И сега сме на дъното?

- Причините са две и основни. На първо място е материалната база. Сега всички се упражняват по темата колко лоши ръководители са четвъртите в света. Стана им нещо като индулгенция. А се забравя една проста истина.

Нашето поколение спечели близо 30 милиона долара за  българския футбол. Ако с тях беше направено по едно свястно игрище в центровете, положението щеше да е различно.

Те не са толкова много. София, Благоевград, Сливен, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен. Десетина града са и всички ги знаят. Моето уважение към предните ръководители на футбола, ама къде отидоха тези пари? Ние, като влязохме в БФС, заварихме касата на нула. А вече сме 2013 година.

Откъде да дойдат заместниците ни, след като няма къде да се готвят? Вижте децата на какви стадиони се мъчат. Хайде кажи ми един изявен треньор на средна възраст? Няма такъв. Кадрите липсват. И заради това страдаме. Но нещата могат да се оправят.

Стига да разберем простата истина, че трябва да се вложат пари в младите. Върхът ще се достигне постепенно, но пък и няма за къде да бързаме. 14 години вече правя стадион. Всеки лев, който изкарам, го вкарвам в него. Кося, валирам. И не се срамувам от това. Смятам, че това е правилният път. А не да напълниш отбора с чужденци, дори и големи имена от миналото.

Винаги съм казвал, че  преди да се научиш да побеждаваш, трябва да се научиш да губиш. Липсва ли ти това знание, значи нямаш никакви шансове да успееш. Има прости правила в живота и те трябва да се спазват.

Разрушихме една система в спорта, която работеше. Никога не съм бил привърженик на комунистите и няма да бъда, но при тях всичко бе някак си по-подредено. И даваше резултати. Но българинът е цар да зачерква всичко добро и да чака след това някой да го спаси. Ама спасители останаха малко.

Трябва сами да се оправим. Но няма как политиката в спорта да ти е успешна, след като нямаш нито една друга, която да е успешна. Социална политика ли имаме? Или пък образователна? Всичко се прави на парче. Така е и в спорта. И след това анализираме къде са медалите. Ами при тези, които имат правилните политики. Толкова е елементарно. 

- Любослав Пенев успя да преобърне нещата поне на ниво национален отбор.

- Аз бях първият, който подкрепи кандидатурата му за селекционер. Защото той показа, че може. Наистина е така, но дали му помагаме достатъчно? Има ли той наистина играчи от световна класа, с които да направи пробив? Имаме само едно добро начало след много пропуснати години. Сега е от изключителна важност да го запазим и развием. А това е изключително трудно. Защото продължаваме да работим на парче. Колко отбора са наложили млади играчи? Един Христо Стоичков. И приключваме. С чужденците сме до първия предварителен кръг на евротурнирите. При това положение няма как да направим изключително силен национален отбор. Въпреки че го желая от сърце на Любо. Оставам негов подръжник и умерен оптимист.

- Преди обаче беше отявлен критик на някои футболисти в националния отбор.

- А какъв да бъда? Да сипя хвалебствия и да ни няма на картата? 11 години не сме били на голямо първенство и трябва да сме щастливи. Това няма как да го разбера. В крайна сметка кой има право да критикува във футбола? Мама и татко ли? И всички останали да паднем на колене, че някой е решил да играе за националния отбор. За мен винаги е било чест. И не съм се скатал за нито един мач. Не съм си позволил да не се раздам. Защото става въпрос за България. Не става въпрос за богатия англичанин, който си плаща билета от стотина паунда и не му пука.

Става въпрос за човека, който взема 300 лева и от тях е отделил 10, за да те гледа. Заради него трябва да изядеш тревата, а не само да минеш през София и да изиграеш още един мач. Защото и до днес някои хора ни говорят за емоцията от САЩ. Ние не успяхме да разберем там. Но след това разбрахме, че сме донесли много щастие точно на такива хора. Ако за това нямаш сърце, значи националният отбор не е за тебе. Точка. Отиваш си и повече не мрънкаш. Че някой те критикувал. Да не би да има безгрешни между нас, че да не търпим критики?

- Защо се стигна до тази криза в държавата?

- Защото всички забравиха какво съм казал преди повече от 10 години. (Бурен смях.) И тогава говорех за децентрализация, която я няма никаква. С уважаемия президент Росен Плевнелиев и уважавания вицепремиер Екатерина Захариева още тогава бяхме в нещо като комисия за децентрализацията. Но бързо забравихме какво сме говорили. Поисках и задължително гласуване. Пряк избор на магистрати. Ако това се бе случило, сега нямаше да сме на това положение. Но човек, като влезе в партия, се променя напълно. А ако вземе и властта, съвсем забравя за всичко, за което се е борил. Медиите също забравихте, че сте четвърта власт. 

Виждате какво се получи с Бойко Борисов. Просто технократите в партията надвиха полицаите. И се стигна до това положение. Сега е модерно да се говори за монополи. Истинските монополи в България са партиите. Но за тях няма КЗК. Това трябва да се промени, за да тръгнем нагоре.

- Имаш ли някаква прогноза за изборите?

- Трудно ще намерим спасител. Защо обаче двете най-големи партии да не направят коалиция в името на България? След като толкова говорят за нея? Защо да не загърбим “аз” за сметка на “ние”? Защото влизаме в една доста опасна спирала. Тази година имаме парламентарни избори, догодина европейски, по-догодина местни, след това идват президентски. Значи до 2016 година и след това само избори ще правим. И няма да има време да оправим нещата в държавата. Подобно нещо ще ни довърши, помнете ми думата. Избори след избори и какво от това? Трябва да се работи. И то в спешен порядък. Да се вземат болезнени решения, но нещата да тръгнат. Иначе ще си останем в блатото.

- Ще се кандидатираш ли за кмет на Сливен отново?

- Ще се кандидатирам пак, стига да не съм в затвора дотогава (Отново се смее.) Аз градя, не крада. Имал съм грешки, никой няма безгрешен. А имам 30 прокурорски проверки, 5 от които са в съда. Май се оказах най-сериозният проблем в държавата. Да, ама не съм. Два лева да изкарам днес, три съм вложил в икономиката или в града. А последното правителство изхарчи със 17 милиарда лева повече от тройната коалиция. За какво?