На 67 години Фабио Капело изглежда в отлична форма. Не може да му дадеш повече от 50. Точно навреме влиза в шатрата за интервюта преди началото на Обиколната на Купата в Шампионската лига, която тръгна от Берлин. Човекът, спечелил 4 титли с „Милан", две с „Ювентус", 2 с „Реал" и една с „Рома", сега води националния тим на Русия. Поглежда към купата, която е печелил с „Милан" през 1994 г.
В България е идвал като играч и като наставник. Част от звездния „Милан", скъсан на студентския изпит от скромния софийски „Академик" през 1976 г. с 3:4 у нас. В този двубой вкарва и гол. За него Капело си спомни в интервюто за „ Труд".
- Синьор Капело, тази купа ви е позната. Кои са най-ярките спомени с нея?
- Играх три финала и имам два загубени, така че не са само положителни. Имам поражение като играч, а загубих и една купа като треньор... Все пак ми остава радостта от един спечелен финал срещу „Барселона". Това е много важен турнир и трофей, който всеки иска да вземе. Ако го спечелиш -значи си сред големите.
- Значи най-важната купа?
- Да, това е най-важното за един клуб. Ако играеш в този турнир, значи клубът върви добре и финансово, и като резултати на терена. Най-важният турнир е. Не подценявайте финансовия фактор - клубовете имат нужда от парите на Шампионската лига. За феновете турнирът също е много важен.
- Ние в България помним добре финала през 1994-та. Как спряхте най-силната двойка нападатели в света тогава - Стоичков и Ромарио?
- Ах, да - Стоичков. Сигурно сте били разочаровани. Да ви кажа, тогава вие, журналистите, ме улеснихте. Пишехте как „Барселона" ще ни победи с лекота. Нямаше нужда от кой знае колко думи преди мача. Казах на играчите: Е, всички мислят, че ще паднете. Излезте на терена и играйте като аутсайдер, нека напрежението остава в техните крака. И се представихме великолепно. Вероятно най-завършената игра на моя „Милан". Никога няма да забравя гола на Деян Савичевич. Беше нещо, за което повечето играчи по света дори не могат да мечтаят.
- Гостували сте в България като играч и треньор. Какво помните?
- Играл съм много мачове, помня детайли и от тези в България, но наистина не много.
- А помните ли „Академик" през 1976-а? За малко да отпаднете...
- Да, да - този отбор го помня, макар че не съм сигурен за името. Паднахме, беше адски труден съперник. Но така е всеки път, когато гостуваш в България. Вие сте от онези страни, които като домакин са корави, публиката е плашеща и никой не обича да играе там. Ще съм честен обаче - като гости не сте чак толкова добри...
- А кой български играч вие впечатлявал най-много?
- Помня един ваш висок нападател. Пенев. Страхотен играч, но така и не можах да го взема в нито един мой отбор.
- Искали сте Любослав Пенев при вас? Той сега е национален селекционер и се справя отлично...
- Чудесно! Всъщност наскоро четох за това, преди мача ви с Италия. Не, не бих казал, че съм отправял оферта за него, просто бе чудесен играч през 90-те години. Разбира се, целият свят знае кой е Христо Стоичков. Остър като нож.
- Коя е най-трудната и сладка титла?
- Много са, но най-хубаво беше, когато спечелих последното първенство на Испания с „Реал" (Мадрид). Изоставахме с 9 точки от „Барселона", а до края имаше 12 кръга. Никой не ни вярваше, а напрежението върху клуба и отбора бе огромно. Но го направихме, и то срещу изключително силен отбор на „Барселона".
- Вие май сте свикнали с напрежението?
- 0, в Мадрид е нищо в сравнение с Рим! Да си треньор на „Рома" - ето това е предизвикателство! В Рим има 25 радиа, които постоянно коментират само футбол, футбол, футбол... Сядаш да обядваш, пиеш чаша вино - от радиото в ресторанта се чува как коментират последния мач. На улиците, пред базата... Римляните са луди и очакват невероятно много от отбора си.
- А какъв е проблемът на Англия? И там ли очакванията?
- Не само. Проблемът на английския национален отбор е в умората. В квалификациите ние вървяхме отлично и се класирахме без никакви проблеми. Но когато дойде летният турнир -световно или европейско, Англия е ужасно уморен отбор. Контузии, умора... Сезонът е убийствен. Страхотната Висша лига, която имат англичаните, е пагубна за националния им тим.
- А как сравнявате вашия стил като треньор с този на Моуриньо? Говорим за поведение, не за тактика.
- Да, добър въпрос. Всеки си има стил. Моуриньо иска да е център на внимание, да е звездата. Той е звездата на отбора си. Това никога не съм го разбирал, за мен звезди са играчите. Никога не съм искал да изпъквам пред тях, защото знам - когато аз си свърша работата, а те победят на терена, славата ще стигне за всички.
- Какъв е потенциалът на руския национален тим и изобщо - как сте в Русия?
- Чудесна страна, различна от Италия, но чудесна по своему. Потенциалът е голям, отборът също понякога играе силно. Но точно когато си помислим, че сме много добри, падаме - като сега в Северна Ирландия. Остават ни два мача да се класираме, хората говорят, че са лесни, но аз се притеснявам най-много, когато ни чакат „лесни" мачове.
- Няма ли да водите пак клубен тим?
- Не, няма шанс. Русия е последната ми работа.
- След футбола ви остават картините, нали?
- Да. Това е нещо, което никога няма да ми омръзне. Колекцията ми е моето спасение от всичко.
- Скоро ще ви видим и в България...
- Надявам се. Ще се радвам да ида там и да не ме чака обичайният труден мач, а само среща с фенове.
