Иван Саморано – най-великият чилийски футболист за всички времена. Избран от краля Пеле за един от стоте най-велики в историята на футбола. Легенда на „Реал” (Мадрид) и „Интер”. Саморано е известен като един от най-големите голмайстори на 90-те години. Заради ужасяващия му поглед и нюх към гола още в Швейцария го кръстиха Иван Грозни.
Великият Саморано даде ексклузивно интервю пред „Труд”.
– Сеньор Саморано, вие сте легенда на „Реал”(Мадрид), а Христо Стоичков – на „Барселона”. Как създадохте такова приятелство?
– Странно е, нали? И моите колеги от „Реал” не го разбираха. Но ние с Христо се запознахме на един мач през 1992 г. в Мюнхен. Беше благотворително събитие на УНИЦЕФ. Имах възможността да споделя с него една стая и от този момент започнахме да поддържаме връзка. Аз играех тогава в „Севиля”, а той вече бе в „Барса”. После аз отидох в „Реал”, но ние продължихме нашето приятелство. На терена и аз, и Христо сме бранили отборите си. Темпераментът ни е еднакъв, играли сме един срещу друг. В днешно време е трудно да станеш толкова близък. Футболистите си изпращат агресивни съобщения по социалните мрежи. Ние нямахме тогава на разположение мрежата, но не ни й трябваше. Говорехме често по телефона.
– Помните ли как завършваха мачовете между „Барса” и „Реал”, когато играехте един срещу друг?
– Завършваха с много страст, защото съперничеството между „Реал” и „Барса” е култово и сякаш е съществувало от началото на света. Спомням си два мача, които белязаха нашето време. Първият е 5:0 за „Барса” в Каталуня. А вторият е 5:0 за „Реал” в Мадрид. На първия двубой главният герой беше Христо. А когато ние победихме в Мадрид, аз бях номер едно. Така помня тези две велики срещи – в едната бях много щастлив, а в другата – много тъжен.
– Какво качество харесвате у Христо?
– Характера! Характера и темперамента. Не харесва да губи дори на тренировките, винаги обича да печели. Той е човек, който се отдава изцяло на игрището и това качество го поддържа и до днес.
– Разкажете най-интересната случка, която се е случвала между вас.
– На терена за малко да ми счупи крака. И двамата се хвърлихме за една топка и… добре, че всичко мина без инциденти. След мача си подадохме ръце, прегърнахме се. Аз знам, че темпераментът на Христо е такъв.
-Кралят Пеле и ФИФА посочиха и двама ви сред стоте най-велики футболисти на миналия век. Как оценявате това признание?
– За мен, а вярвам, че и за Христо, да си обявен както от Пеле, така и от ФИФА сред 100-те най-добри играчи на света, е много голяма гордост и чест. България е имала славни играчи, Чили – също. Но Христо и аз очертахме един важен период в световния футбол. В личен план мисля, че бях един от предшествениците на това прекрасно поколение, което Чили има днес с Артуро Видал, Алексис Санчес, Клаудио Браво. Името на Христо също бележи един важен етап за новото поколение на българския футбол, за това за нас да сме определени от ФИФА и от Пеле като най-добрите е голяма чест и голяма гордост.
– Как възприемате прякора Иван Грозни? Толкова ли сте ужасен?
– Този прякор идва от руския император Иван Грозни, или както се казва на испански Иван Терибле. В Швейцария ме нарекоха така, когато вкарах четири гола в един мач. Започнаха да ми казват „Иван ле Террибл“. Но прякорът, който ми е по-близък, е този, с който винаги ме знаят – като Бам-Бам. Но харесвам и Иван Терибле – ужасен съм на терена, а също и извън него.
– Кой е най-значимият ви гол?
– Трудно е да ви кажа. Вкарах 370 гола и е трудно да намеря един конкретен. Но нека да опитам. Може би ще избера гола, който вкарах за „Реал” срещу „Депортиво” и с него станахме шампиони. Също много си ценя и попадението за „Интер“ на финала за Купата на УЕФА срещу „Лацио”. Тогава победихме с 3:0! В националния отбор пък няма да забравя двата ми гола срещу САЩ.
– Наистина ли е толкова голяма омразата между „Реал” и „Барса”?
– Съперничеството между „Реал“ Мадрид и „Барселона“ ще е вечно. Първо има спортно съперничество, после има социално-политическо съперничество. Мадрид е столицата, а каталунците са националисти. По един или друг начин те няма как да бъдат единни. Като пристигнеш в „Реал”, първо ти казват, че трябва да станеш шампион, и второ, че на всяка цена трябва да биеш „Барса”. Там е същата история. Съперничеството е емблематично и излиза много извън рамките на обикновения спорт.
– Вашата европейска кариера започна в Швейцария. Как стигнахте до „Санкт Гален”?
– „Санкт Гален” е много специален. Пристигнах на 20 години в Швейцария. Натрупах много опит и съзрях какво е големият футбол през тези 2 сезона. Помогнаха ми да стигна до един много по-взискателен футбол, като този, който ми поднесе по-късно „Севиля”.
– „Реал” ви купи от „Севиля” за 5 милиона долара, а „Барса” взе Стоичков за 4 милиона долара от ЦСКА. Как приемате днес трансфери по 100 милиона?
– Футболът се превърна в една икономическа тема. Цените хвръкнаха нагоре. Да се плаща по 100 милиона за един играч е наистина висока цена. Но това се движи от футбола, от рекламата, от търговския аспект, от продажбата на фланелки. Все по-бързи обороти. Ако Стоичков и аз се бяхме родили в този период, може би и ние щяхме да струваме по 100 милиона.
– Значи си слагате цена 100 милиона?
– Хайде, да кажем, поне по 50 милиона. Винаги най-много се ценят футболистите, които са близо до гола. С Христо имахме една цел – да бъдем пред вратата, да ни подадат и да вкараме. Затова, ако бяхме днес на терена, минимум, ама наистина минимум щяхме да струваме по 50 милиона.
– И вие, и Христо имахте един партньор в атаката, великолепен футболист, в лицето на Михаел Лаудруп, как го приехте в „Реал”, след като дойде от „Барса”?
– Приехме го добре, беше един изключителен играч. За мен в този период в „Реал” идеалният съотборник беше Мичел. Но с Лаудруп имах усещане, че винаги оставам сам пред вратата. А в „Барса” имаше моменти, когато Христо знаеше, без да гледа, кога Лаудруп ще му даде пас от дълбочина. Той беше велик и в „Барса”, и в „Реал”.
– Защо решихте да напуснете най-успелия отбор в света „Реал” и да отидете в „Интер”?
– Животът на футболиста е на етапи. След 4 успешни години в „Реал” усещах, че този етап е достигнал края. Исках нови предизвикателства. В главата ми се бе забола мисълта, че ми се играе в Италия. Затова приех предложението от „Интер”. Собственикът Масимо Морати се опита да направи великолепен отбор и се насладих максимално на италианската лига за 5 години. Веднъж спечелихме Купата на УЕФА и веднъж станахме шампиони.
– Вие ли решихте да играете с фланелка 8+1 на гърба?
– Да, в действителност аз цял живот съм носил номер 9. В „Интер” например Феномена Роналдо носеше номер 10, а аз – 9. След световното първенство във Франция през 1998 г. обаче настъпи тежък период за Роналдо. Беше демотивиран и исках да го нахъсам, като му дадох моята деветка. Никога не съм преставал да използвам деветката обаче, защото ми хрумна да играя с номер 18 и да сложа по средата знака +. Така пак ставаше 9. Това стана най-продаваната фланелка в Италия.
– Днес в целия свят като се каже Роналдо, се мисли за Кристиано, но вие разказвате за Роналдо – Феномена.
– Днес най-добрият играч в света е Кристиано. Но по мое време това бе Роналдо. Той правеше непредсказуеми неща. И до днес не съм виждал някой да ги може. Роналдо е най-добрият футболист, с когото съм имал удоволствието да си партнирам. За съжаление няма как да изпитам какво чувство е да играя заедно с Кристиано.
– Имате една фатално изпусната дузпа за „Интер” във финала за Купата на УЕФА срещу „Шалке” през 1997-а. Колко пъти ви се е случвало да изпускате дузпа?
– Много пъти се случва, но човек трябва да има волята и силата да се изправя пред такъв тип ситуации. Да биеш дузпа на финал не е лесно и човек като личност трябва да го приеме. Мачовете срещу „Шалке” бяха тежки. Загубихме с 0:1 в Германия, а на реванша победихме с 1:0 с мой гол. Стигнахме до дузпи, но дузпите са една лотария. Вратарят Йенс Леман беше голям майстор на дузпи и за съжаление пропуснах аз, пропусна и Кларънс Зеедорф. И още някой, но не помня. Така „Шалке” спечели Купата на УЕФА. Но за щастие футболът има реванши. На следващата година бихме „Лацио” и успяхме да спечелим Купата на УЕФА.
– Днес Чили е един от най-значимите национални отбори в света. По-силен ли е днешният тим от този от вашето време, или просто конкуренцията е по-слаба?
- Конкуренцията е силна, както впрочем и навремето. В този период Чили имаше най-доброто поколение футболисти. По мое време бяхме много малко тези, които играехме в чужбина. Аз, Марсело Салас, Педро Рейес… В днешното поколение 95 процента от националите са в Европа. Играят в големи отбори като Клаудио Браво в „Манчестър Сити”, Алексис Санчес в „Арсенал”, Артуро Видал в „Байерн”, Гари Медел е в „Интер”, а Чарлс Арангуис е в „Байер”. Много футболисти имат опита от най-силните шампионати.
– Съгласен ли сте, че типичните номер 9 във футбола като че ли изчезват, и кои сега ви харесват най-много от типичните централни нападатели?
– Да, несъмнено, смятам, че номер 9 в момента е в упадък. В днешно време големите голмайстори в световния футбол не са типичният номер 9. Лео Меси не е деветка, Кристиано Роналдо – също. Аз мисля, че големият номер 9, който съществува днес, е Луис Суарес от „Барса”. А също и Роберт Левандовски от „Байерн”. Те са запазили същността на централния нападател. Световният футбол много се е променил. Централният нападател играе и в задно поле. Затова казвам, че играчи като Габриел Батистута, като Ернан Креспо и като мен самия също в днешно време не се виждат на футболното игрище.
– Чувства ли се щастлив Роналдо, след като от 7 години е спечелил само една титла с „Реал” в Испания?
– Той е в Мадрид, защото се чувства щастлив. Роналдо може да играе навсякъде по света. Понякога усилията на един не са достатъчни за постигане на целта. Факт е, че в последно време титлите му са по-скоро малко, но прави разликата… За мен „Барса“ без Меси отново ще бъде много силен тим. Но „Реал” без Роналдо ще е доста по-скромен. Така че там се забелязва малко повече разликата в това какво означава един Кристиано за „Реал” Мадрид и един Меси за „Барса”.
– А освен Христо помните ли и други български футболисти?
- Ами спомням си Лазаков…? Сираков, да. Аз имах възможността да съм на световното през 1994 г., когато България победи Аржентина. Бях на стадиона, защото отидохме да гледаме Марадона, но него ФИФА го наказа и не игра. А от вашия отбор много силно ми привлече вниманието играчът на моята позиция. Впечатляващ централен нападател – висок, силен.Съжалявам, че не си спомних името. Но всички се впечатляваха и фокусираха върху това, което правеше Христо Стоичков. Той беше емблематичен играч. Беше знамето на този отбор на България, който, както разбрах, е тръгнал без победа в историята си на това световно през 1994-та.
