Илия Груев: Лудогорец е това, което трябваше да бъде Черноморец

Мога да говоря лично за себе си. Ситуацията в в Дуисбург наистина бе „мисия-невъзможна”. Даже вашите колеги журналисти при моето назначаване точно така ме представиха. Човек обаче трябва да вярва във възможностите си. При мен Дуисбург е специален адрес, защото в този отбор играх четири години като футболист. После бях година и няколко месеца помощник-треньор и сега приех да бъда старши треньор. Факт е, че още преди две години, когато отнеха лиценза на Дуисбург, имах предложение от страна на ръководството да стана старши-треньор, но тогава се отказах поради две причини. Първо, защото нямахме никакъв отбор, а трябваше да се гради нов. Това не беше чак толкова голям проблем. Втората причина бе, че имаше десет дни до началото на първенството. Тогава прецених, че за мен ще е изключително голям риск да се хвърля „в дълбокото” при положение, че нямам отбор и нямам време за подготовка. Сега наистина нещата са горе-долу сходни с разликата, че отборът беше във Втора лига след 13 кръга на последно място с 6 точки (една победа, три равни и девет загуби). Но това за мен бе голям шанс да бъда треньор във Втора Бундеслига на изключително високо ниво. От 18 треньора в това първенство, само трима бяхме чужденци. Аз на Дуисбург, Рене Вайлер на Нюрнберг и Гертан Вербеек на Бохум. Мисля, че това е признание за моите качества и за сериозността на работата, която върша.

- Доколко подобни невъзможни мисии каляват характера? Има ли плюсове за кариерата ти, освен минусите от стреса и напрежението?

Трудно е да говоря за себе си. Но като човек, който си прави равносметка след завършването на сезона, смятам че тези 7-8 месеца начело на Дуисбург, ме развиха освен като футболен треньор, много и като човек. В такава тежка ситуация наистина се калява характерът. Всеки частичен неуспех влияе на отбора, както и на треньора. Но когато си наставник трябва бързо да превъзмогнеш това нещо, да мотивираш себе си, да излезеш пред играчите и да ги убедиш, че дори, когато мисията е невъзможна, когато човек вярва в себе си, работи съзнателно и усърдно, има шансове.

- Като барон Мюнхаузен бе на път да спасиш отбора, но в крайна сметка нещо не достигна...

Не достигна най-вече психическа сила на футболистите. Физически бяхме много добре подготвени. В последните десет мача от март до средата на май, всеки мач за нас беше финал. Нямахме чак толкова качествен отбор, повече разчитахме на мотивация, на дневна форма, на желанието на футболистите. В последните два месеца всеки мач беше като финал за нас и футболистите се изтощиха максимално психически. Накрая, когато играхме бараж, нямаха свежест в главата, за да могат да издържат на напрежението на последните два мача.

- Как се променяха настроенията на феновете през тези седем месеца?

Познавам много добре самия клуб като структура. Познавам и феновете, защото пред тях съм играл. Привържениците на Дуисбург са наистина страхотни, защото подкрепят отбора. Разбира се, когато нещата не вървят, имат своите изисквания и претенции. Дуисбург е в областта Рур, а там хората се славят с това, че са работяги. Когато бях футболист, винаги го усещах, както и сега като треньор. Когато отборът не се предава, бори се и дава всичко от себе си, няма никакъв проблем, дори и резултатите да не са положителни. Именно това е голямата сила на Дуисбург. Факт е, че дадохме надежда на хората, при положение, че ситуацията наистина беше много тежка. Успяхме в последните три мача да напълним стадиона до краен предел. 30 хиляди имаше на дербито с Фортуна (Дюселдорф), което спечелихме, срещу РБ Лайпциг, който също победихме и в баража. срещу Вюрцбург. Доставихме голяма радост на хората.

- Как ръководството на клуба приема днес ситуацията? Спадна ли напрежението след загубения бараж или още емоциите са водещи?

Това, че ние успяхме да стигнем бараж, беше и за тях голям плюс. Когато три пъти успееш да напълниш стадиона идват големи финансови постъпления, както и телевизионните права от двата баража. Освен постъпленията, доставихме много радост на феновете. Всичко можеше да приключи през март или в началото на април. Тогава като посредствен изпадащ, само щяхме да доиграем сезона и да градим нещо за Трета лига. Наистина, когато не успяхме на баражите, разочарованието и при мен, и при футболистите, и при ръководството, беше голямо, но хората реално оценяват какво направихме, какво беше заложено, какво заварих. Оттук нататък се готвим за следващия сезон, в който ще бъдем в Трета лига.

- Каза, че в рурската област са работяги. Спомням си, че питаха Фабио Капело за рецепта за успеха и той каза: "Дядо ми е от немски произход и той казваше: "arbeiten, момче, arbeiten”." Ти какво казваш на твоя отбор най-често?

По принцип немските футболисти са така възпитани, че самите те знаят, че трябва да работят ежедневно, ежечасно за себе си. Немската нова генерация не е толкова стабилна най-вече психически, колкото хората от преди години. Смея да твърдя, че там все още го има респекта и уважението към треньора, към учителя като професия, към педагога, което много помага. Не се занимавах с това да убеждавам футболистите да работят, а ги карах да повярват в себе си. Въпреки тежката ситуация, в която бяхме, когато човек вярва, има възможност да успее. С резултатите ни от последните два-три месеца, доста се облекчи моята работа. Резултатите говорят достатъчно добре за моята работа, за работата на отбора и футболистите вярват в тази мисия.

- Не беше ли по-добре да изчакаш друг момент за старт на кариерата ти като старши треньор – със стабилен отбор, с тим, който да не ти тежи като воденичен камък?

Може и да си прав, но футболът, както и животът, не е концерт по желание. Има ситуации, в които човек трябва да реши сам за себе си. Никой не ме е заставил насила да стана треньор на Дуисбург. Поканиха ме, имаха голямо желание, защото съм местен, играл съм там, показал съм, че мога да работя. Приех, защото за мен това беше предизвикателство при всички негативни и положителни страни, които имах. Стресът през тези месеци беше наистина неимоверен, защото самото преминаване от помощник в старши треньор костваше много сили и енергия. Натискът от страна на медии, фенове, ръководство, който неминуемо го има, ти действа най-вече психически и това нещо трябва да го превъзмогваш ежедневно и да останеш уравновесен и да предадеш това спокойствие на футболистите.

- Официално оставаш в Дуисбург. Какъв стил искаш да изградиш на отбора? Обикновено си склонен да налагаш офанзивен стил. Така ли ще бъде?

Така е наистина. Традициите за мен са нещо изключително важно. Дуисбург през 64-а е един от съоснователите на Бундеслигата. Дълги години е участвал в Бунделигата, играл е дори в европейските клубни турнири. Хубаво е да има традиции, но отборите, които ги имат, трябва много да внимават с тимове без традиции, но с ясната структура, концепция за настояще и бъдеще. Това се явява проблем, защото наистина се представят много хубаво и постигат добри резултати.

- В щаба ти няма българин. Имената, с които работиш не са особено познати на широката публика. Разкажи ни например за спортния директор Иво Грлич, който е босненец и също като теб е изключително обичан в клуба и града.

С Иво не сме играли заедно. Просто съдбата ни разминаваше няколко пъти. Когато играех в Дуисбург, той беше футболист на Алемания (Аахен). Много сериозно момче с дългогодишна кариера в клуба. Ако не се лъжа, игра осем години в Дуисбург и след като приключи кариерата си, веднага стана спортен директор. Винаги сме се уважавали с него, имали сме добри контакти. Той заедно с други служители на клуба оцени моите качества и неколкократно се опитваше да ме привлече първо като помощник, но тогава работех с Краси Балъков, после с Лотар Матеус в националния отбор. Успя при третия опит, когато ме събра с Коста Руняич, който аз не познавах. Треньор, с който работехме три години изключително успешно и до ден-днешен сме първи приятели. Точно в тази година показах как мога да работя като помощник-треньор. Работата ми беше много добре оценена в клуба. Когато една година работихме заедно, за него беше ясно, че имам качествата и перспективите да бъда и старши треньор.

- Какво е специалното в модела на немския футбол?

Може би това, че се работи с концепция и със структура. Всички казват, че 2000 г., когато Германия отпадна в групите на европейското първенство в Белгия и Холандия, без да запише нито една победа, е бил сривът за немския футбол. Спомням си тези моменти, защото точно 2000 г. отидох в Германия като активен футболист. Това е бил преломният момент. След това са изградили много ясна структура на работа с младите футболисти – от деца до първите отбори на клубовете. Моят син също мина по тази програма на Футболния съюз на Германия. Освен, че клубовете си тренират своите футболисти, винаги имаше два дни в седмицата, в които треньори от Футболния съюз, които са назначени на щат, провеждат тренировки с футболистите. По-перспективните ги бутат в по-класен отбор и се създава много здрава система – изграждане на треньорски кадри, ръководни кадри. Тази схема функционира от години и неслучайно тези, които тогава са били на 2-3-4 години като Йозил и Швайнщайгер, сега са в основата на отбора, кокто преди две години стана световен шампион в Бразилия.

- Връщаме те в България. Каква бе основната цел на проекта Черноморец? Бяхте част от него с Краси Балъков...

Беше много хубаво нещо, но за съжаление не успя да се развие така, както на нас ни се искаше и беше запланувано. Мисля, че това е правилният начин на работа. Това, което прави Лудогорец е подобие на онова, което искахме да сторим в Черноморец. Първо да се направят тренировъчни бази, условия за работа, терени, да се обърне внимание на детско-юношеската школа, структурите на управление на клуба. И след това да се гонят класирания било то в България, за да може да се излезе на европейската сцена. Лудогорец е точно това, което трябваше да бъде Черноморец.

- Ще изгради ли някога България печеливш модел?

Надявам се искрено да успеят ръководителите, защото това е най-популярният спорт в България от години. Надявам се, че ще успеят. Човек трябва да мисли позитивно и да вярва в това, което прави.

- Според теб проблем ли е манталитетът на българските играчи?

Може да се каже, че донякъде е проблем, защото самият футболист играе за националния отбор няколко пъти в годината. Той се гради, израства в клуба. Не мога да кажа какво правят футболистите в клубовете. В националния отбор е малко по-друго. Нормално е, когато се прибереш  в България за сбор на представителния тим, искаш да видиш приятели, близки, роднини. В рамките на един ден е нормално, но после трябва да си абсолютно концентриран върху представянето си, защото това са много важни мачове. За авторитет и престиж най-вече. Никой не може да те накара за играеш за националния отбор. За него се играе с гордост, чест и достойнство.

- Какво се случи тогава в националния отбор? Говори се, че Лотар Матеус е жертва на вътрешен бойкот.

Не мога да кажа, че е бил жертва на някакъв бойкот. В отбора имаше изградени правила, които се спазваха.

- Игра за националния през 90-те години с футболисти като Стоичков, Лечков, Балъков. Защо днес само въздишаме по тях?

Може би тогава социалистическата система създаде тези футболисти. Смея да твърдя, че и аз съм продукт на тази система. Това се случи със спортните училища, с високата конкуренция, с доброто изграждане на треньорите като подготовка на работа. Тогава се държеше не толкова на футболните качества, колкото на човешките. Винаги имаше връзка между училище и клуб. Тази система беше правилна за онзи период от време. Имахме условия да тренираме. Не беше като сега, където навсякъде има затревени терени. Има и изкуствени терени. Тогава нямахме толкова други възможности. За нас футболът беше всичко и беше най-хубавото, което можеше да ни се случи.

- А ръководната роля на Христо Порточанов?

Смея да твърдя, че е ръководител от гояма класа, с всичките му плюсове и минуси. Успя да направи нещо немислимо за онези години в Бургас. С момчета, които не бяха звезди, с дисциплина и респект. С ръка на сърцето казвам, че и до днес едва ли има български клуб, който има такива ред и дисциплина при нас, но с ясни и точни правила. Когато има ред и дисциплина, няма никакъв проблем. Който се опитва да шикалкави или да нарушава првилата, той беше безмилостен и безкомпромисен към този човек.

 - Би ли взел български футболист това лято в Дуисбург?

С удоволствие бих работил с български футболист. Имал съм възможността да заваря в Дуисбург Валери Домосчийски, когато бях с Коста Руняич. Чувството е много приятно, защото когато отидох в Германия като футболист, нямаше треньори или състезатели, които да говорят с мен на български. Винаги съм бил ориентиртан към Германия, винаги ми е харесвало там. Чувстваме се добре. От известно време с жена ми и децата имаме и немски паспорт. Винаги ще се гордея, че съм българин, защото тук са ми корените, родителите, приятелите, но в същото време се гордея, че успях да взема и немски паспорт, което ме прави независим.

- Игра в световните квалификации за Мондиал’98, когато те набедиха за допинг афера. Оправдаха те, но в крайна сметка това ти коства участие на финалите.

Това е един много неприятен спомен, защото бях почти сигурен, че ще замина да играя на световното първенство. Винаги в кариерата ми съм се опитвал да бъда честен най-вече към себе си. Ако ти сам не уважаваш себе си, не можеш да уважаваш и другите. Никога не бих си позволил да прибегна до такива забранени вещества, за да постигна цели и амбиции. Играх в квалификациите, жалко че не успях да играя на световното първенство, защото това щеше да бъде невероятен спомен. Много от моите приятели ме утешаваха – „нали видя какво стана”. Въпреки всичките негативи, за мен би било чест да бъда част от този национален отбор. Всички знаем България колко трудно се класира на такива форуми. Но ние не сме Германия, за да се класираме за всяко европейско или световно първенство. Фактът, че не ме наказаха, за мен беше неприятна изненада. Почти 100% знам как е станало всичко, но това е минало и за съжаление не мога да го върна. Имаме много хубави поговорки и обичам да си ги припомням особено в Германия – "Това, което не ни убива, ни прави по-силни." Точно в тази фаза видях кои са ми истинските приятели, как се променя отношението на хората към теб... За мен това беше голяма и важна школа.

- Харесва ли на семейството ти живота в Германия? Как почивате, как се забавлявате?

Животът в Германия харесва на цялото семейство. Направихме най-реалната стъпка след толкова години в Германия, предложиха ни да вземем немски паспорти, съгласихме се. Процедурата беше дълга и неелементарна. Освен, че трябва да положиш изпит по език, който продължава около 4,5 часа, има и друг тест, който е за историческите, политическите и георграфските познания на Германия. Проблем са купищата бумаги, които човек трябва да представи, за да може изобщо да кандидатства. Последните десет години си си плащал данъците, осигуровки, здравни, пенсионни... Процедурата трае между шест и седем месеца. Накрая в присъствието на кмета на града наградиха мен и жена ми с грамоти, дадоха ни и гражданство. В момента живея само с жена ми. Децата поеха по своя път. Имам дъщеря на 20 години, която е студентка в престижния университет в Хайделберг - филология. Занимава се с английски, руски и немски. Синът ми е на 16 години, а преди година реши, че иска да тръгва по моя път и подписа договор с „Вердер” (Бремен). Сега живее в интерната, който е на самия стадион. Справя се сам, развива се много добре. Горди сме с децата си. Единственото, което можем да направим всички е заедно да отидем на море в Турция. Въпреки че децата пораснаха, фактът, че те искат да бъдат с нас на почивка, с жена ми ни прави много горди.

- Европейското първенство върви. Германците казват: „Ако не сме втори, значи печелим”. Какво да очакваме от Бундестима и кой ще ликува?

Бундестима е много специална тема за мен, защото имам доста контакти в Германия. Няколко пъти съм се засичал с Йоахим Льов и съм говорил с него. Много интересен събеседник, много добре подготвен. Изключително приятен човек. Факт е, че Германия ще бъде добре подготвена за Евро 2016, макар за мен европейското първенство като сила и като качество всичко да е съсредоточено тук. И е по-силно от едно световно първенство, като изключим Бразилия, Аржентина, Чили, някои тимове от Африка също. Германия има много добър отбор. Фактът, че могат да си позволят да не вземат Марко Ройс сред 24-ата, показва достатъчно каква е класата на този отбор. Освен това винаги е доказвала, че е турнирен боец, отбор с характер, както показаха и в Бразилия. Не мога да кажа дали ще станат европейски шампиони, но предпоставките ги имат – добър отбор, футболисти, колектив, което е голям плюс и характерната за германския футбол непримиримост.