Пол Погба: Искам да съм легенда, по-велик от Пеле и Марадона

Четири години след раздялата с Манчестър Юнайтед Пол Погба вече се е превърнал в ключовата фигура за Ювентус и националния отбор на Франция. Халфът (23 г.), които не крие, че мечтае за "Златната топка", никога не заб­равя откъде е тръгнал. Вече 4-кратният шам­пион в Серия А даде интервю пред So Foot, в което не бе пропусна­та и темата за набли­жаващото европейско първенство.

Пол, ти си са­мо на 23, но вече излъчваш огромна увере­ност в собствените въз­можности. Откъде идва това?
- Винаги съм я имал. Няма никакво значение колко хо­ра ме гледат или колко ка­мери ме снимат, защото аз не им обръщам внимание. Все едно играя в квартала. Останах близък с моите приятели от детството, с които се чуваме всеки ден. Те ми помогнаха да не се променям, да остана верен на себе си и да не забравям откъде съм тръгнал.

Флорентен - един от двамата ти братя (който играе в Сент Етиен), каз­ва, че си луд!
- Това е защото обичам да танцувам, но той е още по-луд и от мен. Не се спи­ра! Като Астерикс е, има твърде много енергия в се­бе си. Другият ни брат - Матиас, е далеч по-споко­ен, а аз съм нещо общо меж­ду двамата.

Кои са ти най-далечни­те спомени като футбо­лист?
- Спомням си още първа­та тренировка. Вкарах три или четири гола. Обичах да играя напред, да бележа го­лове. Имахме дуели с по-го­лемите, обожавах да играя с тях, защото те използва­ха физиката си, но аз също не им оставах длъжен.

Изглежда, че плачеш, ко­гато губиш...
- Така е, защото ненавиж­дам загубите. Няма значе­ние от спорта. Мразя да гу­бя дори на пинг-понг или каквото друго се сетите. Това съм го научил от баща си.

Мислиш ли вече за под­готовката на Франция за европейското първен­ство?
- Ключовото е да бъдем спокойни и напрегнати едновременно. Това е тайната. Когато меж­ду нас в отбора всич­ко е наред, това веднага се усеща и на терена. Имаме си доверие, поправя­ме си грешките. Успяхме да променим имиджа на нацио­налния отбор. В началото, когато започвах да играя за Франция, имах чувството, че сме гости на собствения си стадион. Публиката ни освиркваше, но сега вече хората скандират имената ни. Това ни мотивира още повече.

Какво точно се проме­ни?
- Резултатите! В доб­ра серия сме, а и имаме млади момчета, които вече играят водеща роля в клубовете си. Марсиал и Гризман са в Манчестър Юнайтед и Атлетико Мадрид, а други малко позабравени име­на като Димитри Пайет се намират в блестяща форма. Предпочи­там засега да не говоря много за европейското, ние знаем какво се иска от нас. Знаем какво искаме, на­ясно сме с очаквания­та към от­бора, но не бива да се подлага­ме на прекале­но голя­мо напрежение. Иг­раем у дома, турнирът напом­ня на световното през 1998-а. Тогава бях на 5 години и си спомням някои моменти, гра­вирани в памет­та ми - червения картон на Зидан срещу Саудитска Ара­бия, двата гола на Тюрам, радостта на Дюгари... А след финала всички излязохме навън, празнувах­ме, катерехме се отгоре по автомобилите.

Заговорихме за Франция ‘98, а ти си халф на Ювен­тус, което със сигурност напомня за Дидие Дешан. Нищо че двамата нямате напълно еднакви характе­ристики...
- Вие знаете, че такива играчи винаги са много важ­ни, защото не се забелязват, но тичат посто­янно и отнемат топ­ки. Такъв сега е Канте от Лестър, а в нацио­налния отбор - Ласана Диара и Блез Матюиди.

И каква е ролята ти между тях?
- Аз се стремя да се адаптирам спрямо ха­рактеристиките на играчите, с които съм на терена. В Ювентус съм по-офанзивен, но в национал­ния отбор треньорът не поз­волява да иг­рая прека­лено    нап­ред. Ако Матюиди се включи в атака, аз трябва да ос­тана да пок­рия зоната му.

Трудно е да определим твоя пост, за­щото искаш да правиш всичко. Така ли е?
- Знаеш, че съм бил съотборник с Андреа Пирло. След няколко го­дини, прекара­ни рамо до ра­мо с него, вече съм изпълнен с увереност и желание да следвам този път. Гледам и Павел Недвед и си казвам, че в годината, в която той спечели "Златна­та топка", не спираше да вкарва голове в Шампионс­ката лига. Ето това е на­чинът един халф да бъде изб­ран за №1 в света. Дори за халфовете е важно да беле­жат.

Но има и обратен при­мер - Марко Верати. Всич­ки го обожават, но той ни­кога не вкарва.
- Технически? Силен е. Ка­чество на пасовете? От­лично! Само му дайте топ­ката и можете да бъдете сигурни, че няма да я загуби. Винаги гледа към вратата на противника, не връща топката назад, което зна­чи, че не се бои да поема рискове. Дриблира, прави решителни пасове, но е твърде далеч от вратата. Позиционирането му е мал­ко като на Шави или дори Бускетс.

Ами ти?
- Аз искам да правя всичко, защото си мисля, че мога да правя всичко, а и трень­орът е на същото мнение. Имам желанието да създа­вам, да бъда халфът от но­во поколение, който отне­ма топката, връзва играта, подава и вкарва. Най-много обичам да дриблирам. Правя го от малък. Дори Антонио Конте, когато бе начело на Ювентус, често ми казва­ше, че съм прекалено лаком. Караше ме да играя по-опростено - с едно или две докосвания. Който е с мен, знае, че моя­та запазена марка е да нервирам треньорите по веднъж на мач. Харесва ми моделът на НБА, защото има луди изпълнения, забивки, влудяващи публиката мо­менти, но и ефективност. Дори резултатът понякога не е на първо място за треньорите. Във футбола нещо такова прави Роналдиньо - едновременно забав­лява хората, но и е дос­татъчно ефективен.

В кой аспект от играта трябва да прогресираш?
- Навсякъде. Най-вече при играта с глава. Висок съм и трябва да бележа повече с глава. Като малък обаче не обичах да скачам. Чак в Анг­лия започнах да го правя.

Какво ти направи най-го­лямо впечатление в Ман­честър Юнайтед?
- Пол Скоулс. Неговият крак бе настроен като ча­совник, можеше да прати топката 10 пъти на едно и също място. Освен това в Англия няма как да не ти направят впечатление фи­зиката, интензивността на играта, ударите, експлозив­ността. Непрекъснато се стреля към вратата от вся­какви позиции. Не е като в Италия, където има значе­ние само тактиката. В Анг­лия искат да вкарват голо­ве, а в Италия - да не допус­кат.

Твоето семейство е по произход от Гвинея...
- Да, преди 5 години за пър­ви път отидох в Гвинея. То­ва е много бедна държава. Ние можем да пием вода, ко­гато си поискаме, разхожда­ме се в големи търговски центрове, а там нямат до­ри вода. Продават носни кърпички, за да припечелят пари и да пият малко вода. След онова пътуване вече не гледам на света по същия на­чин. И знам, че не бива да пропилявам късмета, който съм имал - да стана професи­онален футболист. Дава ми още повече желание да нап­равя голяма кариера, да ста­на легенда - най-добрият халф в историята на футбо­ла. По-велик дори от Пеле и Марадона.